Брайан Хейг - Частен сектор

— И са им трябвали двеста страници за едно възражение?

— Сигурно са го писали набързо.

Зад гърба ми някой се изкиска и каза:

— Слава богу, това е индустриален стандарт. Нали не би допуснал, че почтени фирми раздуват сметките?

Завъртях се. Сай ме гледаше с усмивка, макар че в изражението му се долавяше известна липса на добросърдечност.

— Може би — отбеляза той — Сали е пропуснала да ти спомене, че предпочитаме сътрудниците ни да идват на работа преди пладне.

— Спомена го. Само че Лайза Мороу беше убита.

— О…

— По всяка вероятност грабеж със злополучна развръзка.

Той поне прояви благоприличието да не поглежда часовника си. Дори нещо повече, изглеждаше смаян и разтревожен. След кратко колебание каза:

— Аз… ъъъ… Извинявай, Шон. Вие двамата… бяхте ли близки?

— Бяхме.

Той отново се зачуди какво да каже и тази реакция ми се стори нетипична за него. Сладкодумни типове като Сай никога не страдат от липса на точното чувство или точната дума. Накрая изрече:

— Тя беше изключителна жена. Наистина. Същински фойерверк от ум и енергия. — Той видя обърканото ми изражение, придърпа ме настрани, за да не чуват Сали и другите, и обясни: — Предложихме й да я приемем за съдружник.

Навярно личеше колко съм изненадан, защото Сай бързо добави:

— Всъщност тя прие. Помоли да изчакаме няколко седмици, докато подаде оставка и уреди отношенията си с армията. Очаквахме да започне работа идния месец.

— Не мога да повярвам.

Той кимна.

— Заплата от триста и петдесет хиляди долара, дял от годишния приход и обичайните бонуси, които нашата фирма тъй щедро предлага на съдружниците. Възнамерявахме да прехвърлим Лайза в бостънския клон, за да бъде по-близо до семейството си.

Добре де, повярвах. Нещо повече, това обясняваше внезапното му смущение, както и желанието на Лайза да си поговорим за фирмата. В армията ставаш това, което си, но рано или късно за всекиго идва моментът да грабне каквото може. Навярно за Лайза моментът бе дошъл точно сега.

— Чу ли нещо за погребението? — попита Сай.

— Аз го уреждам. Освен това съм натоварен да уредя наследствените въпроси и да помогна на семейството в трудните мигове.

— Добре, направи каквото трябва и не се безпокой за отсъствията. Тя имаше тук много приятели, тъй че, моля те, дръж ни в течение. И, Шон… ако мога с нещо да помогна… не се колебай.

Чух как Сали изсумтя недоволно, но кимнах и Сай тръгна да уведоми останалите от вашингтонския клон, че в Бостън все още има свободно място за нов съдружник.

Върнах се в кабинета и незабавно позвъних на военното полицейско управление във Форт Майър да питам дали един тъпанар на име старши следовател Спинели работи при тях. Дежурният сподели под секрет, че въпросният тип наистина е чистокръвен тъпанар, но нямало да се появи преди пет следобед.

Предположих, че Спинели е имал тежка нощ и още по-тежко утро. Убийството на военен адвокат, и то на армейска територия, неминуемо предизвиква навъсени погледи откъм униформената общност във Вашингтон — същинско пасище за генерали, повечето от които нямат какво друго да правят, освен да се чешат по задниците или да си пъхат носа в чуждите работи.

Разбира се, кабинетът разполагаше с телевизор и аз реших да хвана местните новини в пет. След петнайсет минути празно дърдорене, между две други бодро поднесени вести, говорителят каза:

— И като допълнителна новина, на паркинг край Пентагона е намерено тялото на капитан Лайза Мороу, очевидно убита. Полицията води разследване.

Допълнителна новина? Какво, по дяволите… Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и отсреща прозвуча женски глас:

— Майор Дръмънд?

— Имам ли избор?

— Обажда се Джанет Мороу. Запознахме се тази сутрин.

— А, да… какво мога да направя за теб?

— Току-що се настаних в хотел „Четирите сезона“ в Джорджтаун. Ще може ли да се срещнем на вечеря?

— Аз… ъъъ…

— Моля те. Бих искала да обсъдим някои подробности около погребението и наследството на Лайза. Ти спомена, че ще е твоя грижа.

Не. Съвършено ясно си спомнях как тя спомена, че погребението и наследството са нейна грижа. Интересно.

Гласът й обаче звучеше съвсем искрено, а можеше и наистина да смята така. Естествено, не бих се обзаложил.

Но за отказ не можеше да става и дума.

Светкавично се прибрах и нахлузих синьо спортно сако и кафяв панталон, подходящо облекло за „1789“ — ресторант в Джорджтаун, където мис Мороу бе предложила да вечеряме. Добре осведомените знаят, че въпросният ресторант е реномирано сборище на властимащите във Вашингтон. В интерес на истината обаче трябва да уточня: вечерно сборище на властимащите, което вероятно се различава от обедно сборище и сигурно значи, че на закуска там ходят само пълни отрепки. Все едно, стига само да не ме карат да пия шери.