Брайан Хейг - Частен сектор

— Преди това се занимаваше с наказателно право. По колко криминални дела е работила?

— Много. Вероятно стотици.

— Миналата година бяха убити шестима адвокати само защото са водили бракоразводни дела. Аз съм получавала смъртни заплахи. Следили са ме. Изключваш ли да си е създала неприятели?

— Да не смесваме възможното с вероятното.

— Но трябва да го вземем предвид. — Тя помълча и добави: — Вашият ОКР ще знае ли къде да търси?

— Това са шест години работа с криминални дела. И аз нямаше да знам откъде да почна.

— Да, но не би ли било по-разумно из нейните досиета да се разровят двама опитни юристи, отколкото да ги гледа някакъв си военен полицай, който никога не е стъпвал в съда и си мисли, че пледоарията е нещо като ария.

— Какво?

— Разбираш ме.

— Да, разбирам те. — Докоснах с пръст засъхващата бирена пяна по ръба на чашата. — И не ми харесва. Юристите не разследват убийства. Ние обвиняваме или защитаваме, след като прахът се слегне.

— Наясно съм с техническите подробности.

— Не е само техническа подробност.

— Ами… тогава да променим системата. — Кратка пауза. — Твърдиш, че си бил неин приятел.

Дойдохме си на думата. Срам и позор.

По всичко личеше, че мис Мороу е умна, дисциплинирана, а както стана ясно току-що — отгоре на всичко упорита, непреклонна и склонна да манипулира хората. Като добавим великолепната външност, бях готов да се обзаложа, че крайно рядко чува от противоположния пол думата „не“. Жени като нея не играят почтено. Насъскват двете мъжки глави една срещу друга и долната печели, като изсмуква кръвта от горната. Сам не усещаш как почваш да вършиш идиотски постъпки, които изобщо не са в твой интерес.

Откровено казано, аз сериозно възнамерявах да пъхна нос в следствието по убийството на Лайза. Не съм такъв, че да си тръгна кротко в нощта, когато убият жена, към която изпитвам дълбоки чувства. Професионалните юристи като мен, а навярно и като Джанет, знаят от личен опит какви са шансовете в подобни случаи. Разкриваемостта при убийствата е под една трета и едва половината заловени убийци биват осъдени. Не се надявах да разкрия престъпника или нещо подобно, но можех и щях да ровя, да подхвърлям версии и изобщо да досаждам до смърт на следователите.

Като добавим, че Спинели ме беше засегнал на самолюбие, смятах за свой свещен дълг да му го върна тъпкано. Дребнава отмъстителност, знам, но за жалост към такива принципи се придържам.

Всъщност тайният мотив да предложа услугите си като кризисен офицер беше, че така ще имам официална възможност да се ровя из личните вещи на Лайза и да видя дали в тях няма нещо съмнително. Защо бяха избрали точно нея сред хилядите хора, напуснали Пентагона през онази студена вечер? А и начинът, по който беше убита — струваше ми се твърде личен. Мислех, че убиецът е искал да я почувства, да създаде връзка, да превърне убийството в интимно преживяване.

Грабеж? Може би. А може би не.

Набързо прецених плюсовете и минусите на една съвместна работа с мис Джанет Мороу. Откъм положителната страна бяха нейната близка връзка с убитата, задълбоченият опит като прокурор от голям град и очебийната изкусителна хубост. За разлика от мен, повечето мъже са податливи на лукавия женски чар, тъй че нейната външност можеше да отвори много врати. Освен това харесвах гласа й. И имаше страхотни крака.

Минавам към отрицателната графа. Джанет Мороу беше емоционално обвързана. При разследване на убийство желязното правило е да се съсредоточиш върху извършителя, а не върху жертвата. Освен това ти трябва известно коравосърдечие, за да разделиш фактите от измислиците, а има случаи, когато собствените недостатъци или грешки на жертвите са довели пряко или непряко до тяхната гибел. Изисква се безпристрастност, тя обаче е невъзможна за сестрата на жертвата.

— И дума да не става — уведомих я аз. — Съжалявам.

Тя се вгледа в лицето ми.

— Питаш се дали имам емоционалната настройка да се справя с това, нали?

— Мина ми през ум нещо подобно.

— Това няма да бъде проблем.

— Много ясно, че ще бъде.

— Не… няма.

— Никой не може да си изключва емоциите.

— Аз мога. — Опитвайки да изглежда искрена, тя добави: — Изчерпах сълзите си тази сутрин. Няма да заплача отново, преди да приключим.

— Не… Съжалявам.

Тя размаха ръка и сервитьорът дотича веднага. Вдигна очи към него и каза:

— Сметката, ако обичате.

— Моля те, не го приемай лично — казах аз.