Брайан Хейг - Частен сектор

— Заловиха ли убиеца?

— Не. Засега. — Той ме пронизваше с поглед, затова добавих: — Лайза била излязла от Пентагона и отивала към колата си. Чантата й липсва, значи може да е било грабеж. Но не вярвам полицията вече да е открила следа, водеща към извършителя.

Настана замаяно мълчание. Двамата се мъчеха да осмислят чутото. Накрая мистър Мороу каза на дъщеря си:

— Ще се обадя на Каръл и Джанет да дойдат веднага.

Остави ме насаме с дъщерята, която беше на около двайсет и три, тъмнокоса, слаба, почти мършава, хубавка и в момента съсипана от скръб. Сетих се, че не сме се запознавали и казах:

— Аз съм Шон Дръмънд. Бях приятел на Лайза. Тя много често говореше и за трите ви.

Тя едва се удържа да не изхлипа.

— Извинявайте. В момента просто не ми се говори.

И избяга от стаята.

Станах да огледам заглавията на книгите — последен спасителен ход във всяка неудържима и потискаща ситуация. Забелязах, че мистър Мороу е почитател на класиците и гръбчетата на книгите по лавиците бяха протрити от безброй докосвания. Всяко семейство има Стая с главно „С“ и в случая се намирахме в нея.

Двайсетина минути по-късно външната врата се отвори, после чух приглушени гласове, скръбен стон и ридания. След още пет минути вратата пак се отвори и последва същият ритуал.

По някое време се раздадоха стъпки и четиримата влязоха един по един. Мистър Мороу разсеяно оглеждаше стаята и аз предположих, че преживява наново някакъв спомен, който само преди час би бил щастлив, а сега е болезнен, може би как Лайза си пише домашните на бюрото му или прелиства томче на Дикенс, седнала край камината.

Той каза:

— Майоре, аз съм… Забравих как ви беше малкото име.

Тъкмо отварях уста, когато една от дъщерите подсказа:

— Шон, татко… Шон Дръмънд.

Той кимна.

— Благодаря, Джанет. Ъъъ… Шон, това са сестрите на Лайза — Елизабет, Каръл и Джанет.

Погледнах Джанет, която знаеше името ми. Стори ми се малко странно, защото я срещах за пръв път.

Трите сестри бяха еднакви на ръст и… всъщност само на ръст. Както вече споменах, Елизабет, с която останах насаме преди малко, беше чернокоса и слаба, а Каръл бе кестенява, къдрава, малко по-пълничка и също хубава, само че с онази старомодна, стерилна хубост, каквато имат жените, занимаващи се с наука.

Но да се върна на Джанет. Тя беше много привлекателна, дори потресаващо привлекателна, с гарвановочерна коса, сини очи, извити вежди, вирнат нос, изящно изваяни скули и две трапчинки на бузите, които стопляха красотата й. Носеше простичък костюм, под който се очертаваше фигура като тази на Лайза — стройна, заоблена точно където трябва, атлетична, примамлива.

— Има ли още нещо? — внезапно попита мистър Мороу.

— Има — обясних аз. — Назначен съм и за ваш кризисен офицер. Това означава, че ще се погрижа за въпросите около наследството.

— Не, няма — незабавно се намеси Джанет. — Аз ще ги поема.

— Не е препоръчително. Лайза имаше военна застраховка „Живот“, полагат й се военни обезщетения за близките и… вижте, моля ви да го обмислите. Ще разберете, че е много благоприятно да разполагате с военен юрист, който да отхвърли тия неща. — Погледнах бащата и добавих: — Мистър Мороу, в документите на Лайза сте вписан като неин наследник. Що се отнася до погребението, предполагам, че бихте искали тя да бъде погребана в Националното гробище „Арлингтън“.

— Боя се… че никога не съм мислил по въпроса.

— Разбира се. Не бързайте.

Четиримата забиха погледи в пода. Думата „погребение“ най-сетне ги бе накарала да проумеят, че смъртта на Лайза е окончателна и необратима.

Усетих, че злоупотребявам с търпението им, затова казах:

— Ще оставя адреса и телефона си на масата до вратата. Ако има нещо… моля, обадете ми се.

Никой не възрази и аз напуснах стаята. Вече слизах по външното стълбище, когато вратата рязко се отвори и Джанет изскочи на верандата. Протегна ми визитната си картичка и аз покорно се върнах да я взема.

— По всички въпроси търсете мен — каза тя.

— Ясно.

— Не искам да безпокоите баща ми.

— Разбира се.

Тя се обърна да влезе, спря, завъртя се отново и рече:

— Казахте на баща ми, че полицията не е открила следа.

— Поне снощи беше така. Нямам представа дали са напреднали.

— Кой води следствието?

— Армейският Отдел за криминално разследване.

— И по-точно?

— В добри ръце е, мис Мороу. Армейският ОКР има много способни служители.

Разбира се, това бе уверение, каквото армията очаква да предложиш на близките в труден миг. Но не лъжех. ОКР има далеч по-висок процент на разкриваемост от повечето цивилни полицейски управления. Спор няма, самите особености на военния живот допринасят в голяма степен за тези успехи, тъй като ОКР си има работа с малки затворени общности, където почти всеки яде ябълков пай на закуска, обяд и вечеря. Да извършиш престъпление във войската е като да пръднеш в църква — не очаквай съчувствие от свидетелите.