Брайан Хейг - Частен сектор

Когато Клапър най-сетне реагира след дългото мълчание, въпросът му беше чисто технически:

— Кой води разследването?

Не възприех това като безчувственост от негова страна. Знаех, че Клапър високо цени Лайза, че я подготвя за бляскаво бъдеще и новината го е потресла жестоко. Но при военните работата стои над скръбта или удоволствието.

— Александрийската полиция реагира първа, после ОКР пристигна и пое следствието.

— Къде е трупът?

— Не знам къде я откараха. — Оставих го да осмисли фактите, после казах: — Ще ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Бих желал лично да уведомя близките й. Също така бих желал да ме зачислите за техен кризисен офицер.

— Добре — промърмори Клапър, макар и двамата да знаехме, че това едва ли може да се нарече услуга.

Както навярно подозирате, малко организации могат да се сравняват с армията по въпросите, свързани със смъртта. Съвършенството идва с практиката, а армията е разполагала с няколко века и милиони възможности да изпипа детайлите. Уведомяващият офицер е онзи, който изниква на прага, за да съобщи на съпругата и другите близки, че техният любим ненадейно е преминал от категорията „годен за военна служба“ в графата „починали“. След него идва кризисният офицер, за да уреди достойно военно погребение, да уреди въпросите с наследството, застраховката, посмъртните обезщетения и тъй нататък.

Подобни задължения не привличат доброволци. Уведомяващият офицер трябва да сподели смайването, избухналата скръб и емоционалните изблици на семейството, което винаги е потискащо, а понякога се стига до грозни сцени. Ситуацията често е деликатна и, разбира се, армията има наръчник, инструктиращ как точно да се уведомят близките, че за следващата Коледа ще трябва да сложат един прибор по-малко. Съветват те да се държиш стоически, любезно и твърдо, да ограничиш разговора до уставното „С дълбока скръб ви уведомявам, че на (да се попълни точната дата) вашият съпруг (съпруга, син, дъщеря) загина при изпълнение на служебния си дълг“. Много е важно да не сбъркаш при попълването. Съветват те също така да доведеш свещеник в случай, че работата тръгне на зле.

Щом приключихме разговора, звъннах на отдела за злополуки в „Личен състав“, обясних намеренията си и получих отговора, че дежурният офицер скоро ще се обади. Наистина, след малко някакъв анонимен майор ми прати по куриер служебното досие на Лайза, даде ми номер за издаване на самолетен билет до Бостън, предупреди ме да се придържам към армейските правила и обичаи за уведомяването и ми пожела успех.

След три часа неспокоен сън, прекъснат от навъсения куриер, аз хванах ранния самолет в шест и петнайсет от летище „Роналд Рейгън“. Отказах предложеното кафе и разгърнах досието на Лайза. Армейското лично досие представя пълна картина за живота на войника — от религиозните убеждения, кръвната група и предишните назначения до обучението, наградите и тъй нататък. Според общоприетата армейска система за повишенията някакви офицери, които не са ти виждали и очите, разгръщат личното дело, преглеждат годишните оценки и по тия канцеларски показатели решават дали Чичо Сам се нуждае от твоите услуги на по-високо ниво.

От войниците се изисква веднъж годишно да представят нова снимка в цял ръст, за да потвърдят, че отговарят на армейските изисквания за височина и тегло и че нямат чак толкова идиотски вид, та да не бъдат повишени в следващ чин. Според официалната версия добрият външен вид и военната стойка нямат ни най-малко значение, дори не се взимат предвид… и удивителната липса на хора с физически недостатъци във висшата армейска йерархия явно се дължи на някакво странно съвпадение. Снимките са напълно стерилни, черно-бели и на тях всички стоят вдървено изпънати като при команда „мирно“.

За момент се загледах в снимката на Лайза. Армията предупреждава офицерите да не се усмихват пред обектива и като добър офицер Лайза Мороу не се усмихваше. Но тя спадаше към онези хора, чийто заряд от вътрешна радост просто не може да се скрие от апарата. Разбира се, беше и необикновено красива, което също нямаше как да се скрие. Плюс това имаше изумителни очи, леко извити надолу в крайчетата, които привличаха и утешаваха изтерзаната ти душа. Усещах, че вече ми липсва. Откъснах снимката и я прибрах в портфейла си — да ми напомня какво имам да върша.

Малко след осем вече седях в кола под наем, ругаех натовареното бостънско движение и бавно пъплех към квартал Бийкън Хил. Преповторих си какво знам за Лайза и нейните близки. Бащата също беше прокурор, имаше още три дъщери, отгледани като нея в охолство. Четирите сестри бяха близки както по възраст, така и по душа. Знаех, че Лайза е посещавала елитна девическа гимназия в Бостън, след това е учила във Вирджинския университет и накрая е завършила право в Харвард — висше училище, от което само малцина постъпват в армията, защото фирми като „Кълпър, Хъч енд Уестин“ предлагат по-тлъсти заплати, а очевидно и по-изискано облекло.