Брайан Хейг - Частен сектор

Сякаш напук се наложи да разиграем цялата безконечна комедия — осем минути чакане полицаят да провери с компютъра номера на колата ми, пет минути обяснения защо не е регистрирана на мое име, две минути адвокатски фокуси в опит да се отърва от глобата за превишена скорост, после още десет минути за попълване на протокола. Между другото, мис Мороу беше изискана дама, от онези, които винаги донасят на вечеря бутилка скъпо вино, не забравят да изпратят бележка с благодарност и са точни до педантичност. Погледнах часовника си — олеле… мис Точно време сигурно вече се превръщаше в мис Време за скандал.

В девет и двайсет и шест нахлух с пълна скорост в северния паркинг на Пентагона. Зърнах отпред да мигат червени и сини лампи. Не бях в настроение за нови срещи с полицията, затова паркирах и тръгнах пеш към тротоара пред могъщата цитадела, охраняваща западната цивилизация. В тишината пращяха радиостанции. Униформени ченгета си записваха номерата на паркираните автомобили. Преброих три полицейски коли, още две без отличителни знаци и цял куп ченгета, струпани около сив нисан максима.

След малко различих и труп в армейска униформа — навярно на някой полковник, излязъл току-що от спортния салон в Пентагона. Години наред е пренебрегвал нарастващото шкембе, а сетне с онази типично военна решителност, на която хората се възхищават, се е втурнал да го смъква, претоварвайки склерозиралите артерии и износеното сърце. Често се случваше. Всъщност може би точно по тази причина гробището беше оттатък пътя. Удобно за всички, нали?

Един агент от охраната на Пентагона тръгна насреща ми и размаха ръце.

— Полицейско разследване.

— Извинявайте.

Все пак се опитах да зърна трупа малко по-добре с плахата надежда, че може да е Клапър. Току-виж, се окажеше, че Господ е чул молитвите ми и го е цапардосал по задника с мълния. Но не ми се вярваше. Бях изразил недвусмисленото желание да присъствам лично при тази проява на провидението.

От тия мисли ме откъсна линейката, която долетя с бясна скорост по пътя към паркинга. Тъкмо минавах покрай един млад детектив, говорещ по радиостанцията:

— … бяла жена, възраст около трийсет години, с армейска униформа. Носи служебна табелка с името Мороу. Диктувам по букви: М-О-Р…

Спрях да крача. Спрях да мисля. Замръзнах.

Детективът ме изгледа свирепо и каза:

— Не стойте тук, сър.

— Казахте Мороу, нали?

— Моля, вървете си.

Изведнъж се почувствах като обезумял.

— Да не би да е Лайза Мороу?

Той метна микрофона вътре в колата и предпазливо тръгна към мен.

— Познавате ли я?

— Глух ли сте? Ако е Лайза Мороу, значи я познавам. Разговарях с нея преди няколко часа.

Той махна на двама униформени, които се втурнаха към нас. Поговори си с тях шепнешком и ми заръча:

— Изчакайте тук, моля. Веднага се връщам.

Двете ченгета заеха позиции около мен, а детективът изтича към навалицата около нисана. Приближи се до някакъв по-възрастен и много по-едър детектив, размениха няколко думи, после заедно поеха насреща ми. По-старият беше чернокож, с грубовато подпухнало лице и кръвясали воднисти очи, които ме оглеждаха любопитно.

Той се поколеба за момент, след това каза:

— Аз съм лейтенант Мартин от полицията в Александрия. — После добави: — Детектив Уилямс казва, че може би познавате жертвата.

Не откъсвах поглед от сивата кола.

— Да. Може би.

Двамата с Уилямс се спогледаха.

— Засега я идентифицирахме само по табелката с името — каза Мартин. — Ако жертвата е носила дамска чанта, значи са я откраднали. Можете да ни спестите часове работа. Имате ли нещо против?

Имах. Исках да се вкопча в нищожния шанс, че не е тя, че става дума за невъобразимо съвпадение, че всеки момент Лайза ще дотича по тротоара с великолепната си усмивка, ще ме хване за ръката и ще си тръгнем.

Но вместо нея за ръката ме хвана Мартин и двамата бавно поехме напред. Когато се приближихме на петнайсет метра, различих русата й коса… после стройното тяло, сгърчено върху асфалта с разперени ръце, като че бе паднала отвисоко, и с изкривени под странен ъгъл крака, сякаш просто не бяха издържали на тежестта й.

Изцъклените зелени очи гледаха право към мен. Потиснах желанието да коленича и да я прегърна. Устните й бяха застинали в изражение на потрес и болка. Лежеше на лявата си страна и гледаше през рамо под невъзможен ъгъл.

Нямах сили да проговоря. Мартин също бе приковал поглед в лицето й. Накрая попита: