Брайан Хейг - Частен сектор

Той се приближи и насочи лъча на фенерчето към лицето й.

— Проблем ли има, госпожо?

Тя стреснато вдигна глава, после се отпусна, когато видя униформата му.

— Ъъъ… да, спукана гума.

Той завъртя лъча към дясната задна гума.

— Така си е. Срамота. Изглежда почти нова.

— Как да не изглежда. Навъртяла е едва петнайсет хиляди километра.

Той тихичко се засмя.

— Няма го вече някогашното качество, а?

И добави наум: особено след като е намушкана с нож на няколко пъти.

— Не съм толкова стара, че да знам — също се засмя тя и скръсти ръце. За негово разочарование не изглеждаше много разстроена.

Той пристъпи по-близо.

— Имате ли абонамент за „Пътна помощ“?

— Да.

— Само че…

— Точно така. Само че… колата им ще пристигне след час.

Той я видя как погледна часовника и разбра, че обмисля възможностите. Вдигна вежди.

— Не сте ли го правили сама? Да смените гума, искам да кажа.

— Никога.

— Първия път не е лесно. Нека да ви помогна.

— Благодаря, но няма да се наложи.

Усмивката му стана по-дружелюбна.

— Няма проблеми, така или иначе, цяла нощ трябва да се мотая тук.

— Тъй ли? — Тя го изгледа с любопитство. — Не знаех, че паркингът има охрана.

— Тук ли работите? — попита той.

— Временно.

— Това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— След онази история през септември неизменно сме тук. Нали разбирате — озъртаме се за дългобради злодеи с куфари в ръце.

— О… разбира се.

— Чиста загуба на време, ако питате мен. За цяла година хванах двама крадци на коли и пропъдих няколко скитници. — Той потупа внушителния си корем и се изкиска. — Доста народ глобих за неправилно паркиране, но явно терористите са надушили, че големият зъл Джон обикаля по тия места.

Тя също се разсмя, после попита:

— Тук ли бяхте през онзи ден, когато падна самолетът?

— Слава богу, не бях на смяна. Видях го по телевизията както всички останали. Ужасна работа.

— Голяма трагедия.

— Така си беше. Е, да започваме ли?

Тя се усмихна.

— Наистина ще се справя и без ваша помощ. — Отново погледна часовника си, после вдигна очи. — Един приятел ще дойде да ме вземе. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Той отвърна на усмивката, макар че отговорът не беше нито очакван, нито желан. Един ненадеен посетител би провалил всичко, а тя упорито отказваше да се включи в играта. Вече трябваше да лежи в собствения си багажник с оковани зад гърба ръце и да трепери от страх при мисълта какви ли ужаси й е подготвил.

Той се озърна като усърден охранител, оглеждащ владенията си.

Не видя никого.

Нямаше жива душа.

Отново я погледна.

— Ще имате ли нещо против да си правим компания, докато дойде приятелят ви? По това време тук става скучно.

— Напротив, ще ми бъде много приятно.

— И на мен. Е, с какво се занимавате в петоъгълната лудница?

— Юристка съм. От военната прокуратура.

— Без майтап? — Той небрежно опипа нещо на пояса си. — Много харесвам телевизионния сериал.

Тя се усмихна.

— Всъщност изобщо не е така.

— Наистина ли?

— Няма нищо общо с действителността. Военен прокурор да излита от самолетоносач е пълна глу…

Тя застина. Изведнъж бе насочила цялото си внимание към грамадния пистолет, насочен срещу корема й. Погледна лицето му. Мъжът вече не се усмихваше и от това изражението й стана съвсем объркано.

— Не се вълнувайте. — Той съзнателно вложи в гласа си спокойна решителност. — Най-обикновен обир. Ни повече, ни по-малко.

Очите й зашариха из паркинга и той долови отчаянието й, че са съвсем сами сред това необятно пространство. Наоколо нямаше нищо друго освен празни автомобили и злия човек с пистолета.

Протегна свободната си ръка, смъкна чантичката от рамото й и взе куфарчето, което стискаше. Не срещна никаква съпротива.

— Почти приключихме — каза той. — Сега отворете колата и жабката.

— Нямам нищо ценно в колата.

— Може би… Бих предпочел да се уверя лично.

Тя се вгледа в лицето му и хладнокръвието й го впечатли. Някоя друга вече щеше да е изпаднала в истерия, да вие като на умряло и да провали цялата работа. Беше зарязал първоначалния си план, действаше по усет и страшно се радваше, че я е преценил правилно.