Брайан Хейг - Частен сектор

— А делото, по което ще работя аз?

— Не се нервирай, Шон.

— Не се нервирам, Бари.

— Така е… не се нервираш, естествено — отговори пренебрежително той.

Спогледахме се. Явно не си допадахме и отношенията ни щяха да бъдат трудни. Но той продължи:

— Морис има редица контракти за телекомуникационно обслужване на държавни учреждения, включително Министерството на здравеопазването, образованието и социалните грижи, Министерството на труда, ФБР и три-четири договора с Министерството на отбраната. Наскоро спечели още един контракт за комуникациите на САИМО.

— Службата за авангардни изследвания към Министерството на отбраната?

— Добре. Значи си наясно, че оттам идват най-секретните разработки. Министерството на отбраната обяви конкурс за осигуряване на основни услуги за САИМО — да се създаде връзка между всички учени чрез обезопасена видеовръзка, за да могат да споделят идеите и постиженията си. Морис спечели и двама от неуспялите конкуренти се вкиснаха. „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ повдигнаха възражения, което си е задължително при подобни случаи. Последната надежда на отпадналите участници е да се опитат да провалят решението. Става дума за големи пари — милиард и двеста милиона в течение на десет години.

Замислих се, после попитах:

— И каква точно е вашата… — Той понечи да ме прекъсне. — Да, де. Каква точно е нашата работа?

— Да се преборим с възраженията. Отчасти чрез съвместна дейност с Министерството на отбраната, отчасти чрез мисионерска дейност в Конгреса, който финансира тези проекти.

Всичко, което бе казал дотук, звучеше логично. Точно затова сме велика страна и Вашингтон е велик град за адвокатите. Всяка година федералните власти прибират от данъци около два трилиона долара. Те трябва да бъдат похарчени и адвокатите се втурват на помощ — пишат договори и тихомълком съдят за нарушаването им когото хванат. Всичко е една огромна борба за кокала, а адвокатите се въртят наоколо да отмъкват трохите.

— Защо избрахте мен? — попитах аз.

— Добър въпрос. Лайза Мороу работеше по същите задачи. Нейните познания за Министерството на отбраната ни бяха много полезни, а тя извлече ценни поуки. Научи много за системата на държавните поръчки. — Той помълча и добави: — Жалка картинка.

— Защо?

— Нали разбираш… работи се с военни и държавни служители.

— Ясно — казах аз и добавих мислено: „Ама че си гадина.“

— Освен това, когато става дума за държавни пари, изниква и грозната муцуна на политиката. „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ имат дебели връзки.

— И ми е разрешено да работя по тия въпроси? Няма ли опасност от конфликт на интересите?

— Ще те държим извън проблемните области. Никакво лобиране в Пентагона или на Хълма. — Бари се поколеба. — Но определено можеш да се срещаш с юриста на „Морис Нетуъркс“, за да помогнеш при подготовката на делото. — Той остави кафето. — Някакви въпроси?

Естествено, предполагаше, че ще се задържа достатъчно дълго, за да помогна. Явно не беше толкова умен, колкото си въобразяваше.

— Засега не — казах аз.

— Добре. И последното. Тази ужасна униформа ще трябва да се махне. Да, знаем, че това може да представлява финансов проблем, затова ти предлагаме същото, което предложихме и на Лайза.

— И какво ще е то?

— Точно в четири следобед да се явиш в „Брукс Брадърс“. Ще получиш всичко необходимо. Фирмата плаща сметката и ти дава дрехите под наем срещу двайсет долара месечно. В края на годината можеш да ги задържиш. Освен това понякога ще се налага да возиш клиенти, затова си позволихме да ти наемем луксозна кола. Ягуар. — Той ме изгледа самодоволно и добави: — Това са професионални изисквания, недостъпни при твоята заплата.

Втренчих се в него. Той също се втренчи в мен.

— Имам си костюми.

— Не се съмнявам. И сигурно са… хм… елегантни костюми, само че… едва ли отговарят на нашите стандарти за качество. Не можем да си позволим човек от фирмата да се разхожда, облечен като клоун, нали?

— А като жиголо?

Той се разсмя.

— Не се занасяй. Хората, чиито интереси представляваме, не искат да ги виждат с мизерстващи адвокати. Всички нови служители получават същото предложение.

— Вече обсъдихме въпроса с прекия ти шеф — подхвърли Сали. — Всичко е напълно законно.

Какво можех да кажа? Ако приемех, превръщах се в храненик и щях да съм задължен на фирмата. Но явно никой не ме питаше. Затова си замълчах.

Сали ме върна в кабинета ми, където някой идиот бе сложил върху бюрото камара наръчници, висока поне две педи.