Брайан Хейг - Частен сектор

— Дадено. Оглеждай се за симпатичен и изкусителен млад мъж зад волана на ягуар.

— Непременно — обеща тя и попита: — Ти ли ще си в ягуара?

Ха-ха.

— Виж какво, Шон — добави тя, — съвсем сериозно…

— Да?

— Не ставай глупав… вземи костюмите.

— Добре.

Приключихме разговора и аз се облегнах назад с доволна, жизнерадостна усмивка. Отдавна трябваше да й позвъня. Харесвах я. Харесвах гласа й. Беше от онези гърлени гласове, които разбуждат приятни тръпки в гръбнака. Изкусителен, леко дрезгав глас, заемащ важно място в нейната почти хипнотична власт над съдебните заседатели от мъжки пол. А навярно прелестното лице, разкошните крака и вълшебното дупе също играеха роля. Но аз съм войник от новата армия — дотолкова подкован в политическата коректност, че дори не забелязвам пола на човека отсреща. Така де.

Между нас казано, леко послъгвах — и нея, и себе си може би; продължителното ми туткане и моткане имаше една съвсем първична и основателна причина — страха. С някои жени просто излизаш на среща, изкарвате си чудесно, а нататък може да стане нещо, може и да не стане. С други остава само приятното време — на сутринта си помните имената, не усложнявате работата и всички са доволни. Такива като Лайза Мороу обаче са рядкост и човек не пристъпва към тях, без сериозно да се замисли, защото знае, че ако нищо не излезе, очаква го дълго и мъчително катерене от дъното на много дълбока и мрачна пропаст. Но може би бях стигнал точно до онзи етап от живота, онова ниво на зрялост, онази емоционална плоскост, когато идва готовността за нещо повече. Спомнях си един отдавнашен разговор с мис Мороу, — в който тя каза, че вярва в моногамните отношения, дългосрочното обвързване и узаконеното кастриране като наказание за изневяра. Тогава ми прозвуча като предупреждение. Наистина ли бях готов за това?

Както и да е. И двамата бяхме дали недвусмислено да се разбере, че предишната ни топла колегиална, чисто професионална връзка скоро ще се превърне в нещо повече.

За един дълъг и приятен миг мъжът с наслада спря очи върху стегнатото й дупе, докато тя се навеждаше да огледа гумата на колата си. Той знаеше, че е спукана.

Вторник вечер, девет без една минута. Почти от три часа насам се бе размотавал из това ъгълче на огромния паркинг. Сега на четирите квадратни километра гладък черен асфалт оставаха не повече от двеста коли, разпръснати далече една от друга. Само преди няколко часа необятното пространство беше задръстено от автомобили без нито едно свободно местенце. Хиляди хора с куфарчета в ръце бяха минали покрай него към колите си, едни планираха предстоящата вечер, други бързаха да вземат децата от детска градина и почти никой не му обърна внимание.

Малцината, които си направиха труда да го загледат, щяха да си припомнят висок възпълен мъж с черна коса, буйни моржови мустаци и грамадни черни очила, напълно закриващи очите. Това изобщо не го вълнуваше. По-късно щеше да махне мустаците, да изгори перуката и да свали подплънките около кръста, които му придаваха вид на дебелак.

Какво щяха да правят полицаите след обаждането? Тази вечер почти нищо, смяташе той. Утре сутрин навярно щяха да пратят двама-трима униформени на тротоара, който водеше към паркинга. Те щяха да показват значките си на минувачите и да ги разпитват дали предната вечер не са забелязали нещо съмнително или някоя странна личност. Дали наоколо не се е навъртал подозрителен тип, проявяващ натрапчив интерес към минаващите жени.

Нека си питат. Малцина свидетели биха си спомнили точно за него, а дори и те щяха автоматично да го отхвърлят.

Той тръгна покрай колите, като проверяваше ключалките и оглеждаше вътрешността през стъклата — за всеки страничен наблюдател би изглеждало, че усърдно си върши работата. Между пет и шест вечерта пешеходното движение беше същински потоп. Човешките вълни отминаваха една подир друга. Най-напред идваха тълпи зле платени секретарки със спортни обувки, които размахваха ръце и развълнувано се оплакваха какви глупости ги карат да вършат шефовете им, после тълпи цивилни служители с кисели физиономии и измачкани евтини костюми. Последни се задаваха хората в униформи, много сериозни на вид, сякаш носеха тежестта на целия свят върху уморените си плещи. Между шест и седем ритъмът поотслабна като сетни струйки кръв, бликащи от наранено тяло. В огромната административна сграда оставаха само хората от нощната смяна и фанатично посветените на работата си. Те определено не бяха много.