Брайан Хейг - Частен сектор

Мъжът наближаваше четирийсетте, с оредяла коса, бузесто лице и дълъг, остър нос, а позата и жестовете му подсказваха, че полага големи усилия, за да я омае. Нейната поза и отегчената физиономия даваха да се разбере, че прекалява с усърдието.

Бавно се придвижи през гъстата тълпа, докато стигна точно зад мъжа, който бъбреше с Джулия. Дали беше неудачна среща, или просто разговор с непознат, опитващ се да си хване приятелка? Разликата имаше значение. Огромно значение.

Мъжът размахваше цигарата и говореше:

— … и сенаторът ме натисна да уредя работата. Аз имам много приятели в Белия дом и знаеш ли какво? Ако се беше държал малко по-свястно, щях да вдигна телефона и да оправя нещата.

Джулия кимна и каза:

— Ами… добре.

— Знаеш ли какво направих?

— Не.

— Рекох на сенатора, че не ми харесва как се отнася с мен. И че няма да си мръдна и пръста. Ако можеше да го видиш. Човекът има присадена коса, ще знаеш. Бога ми, лицето му пламна от тук до тук.

Той се люшна на пети и избухна в смях. Джулия отпи дълга и съсредоточена глътка от коктейла си.

— Впрочем — добави мъжът — как каза, че ти е името?

— Джулия.

— Аха. Била ли си някога горе на Хълма, Джулия? Аз мога да те въведа, да ти покажа коридорите на властта, да те запозная с някой и друг сенатор.

— Колко вълнуващо — отговори Джулия. Странно, изобщо не изглеждаше развълнувана.

Най-важният въпрос бе получил отговор. Той посегна над бара, изблъска мъжа с лакът и се провикна:

— Джулия! Боже мой, колко време мина? Десет години?

Джулия завъртя очи към него и смутено присви очи. Той й намигна.

— Не ме ли помниш? Абитуриентският бал? Последният клас в гимназията?

Изражението на Джулия стана още по-объркано, затова той разшири усмивката и добави:

— Божичко… Том Мелборн. Сигурно не ме разпознаваш без смокинга.

Джулия изведнъж влезе в тон.

— Том? О, боже. Извинявай, моля те.

Той се провря по-наблизо, изблъсквайки с тяло чиновника от Сената още две-три крачки назад, и попита Джулия:

— Какво правиш във Вашингтон? За последно чух, че учиш в… ох, изложих се.

— В Делауерския университет — уточни тя с усмивка.

— Точно така. — Той погледна чиновника. — Искрено съжалявам, не исках да ви прекъсвам. Приятел ли сте на Джулия? Съпруг? Или нещо подобно?

— Ами… не. Току-що се запознахме.

Той сложи ръка върху рамото на чиновника.

— Бяхме съученици в гимназията, докато мама и татко загинаха при автомобилна катастрофа… точно след бала. — Озърна се към Джулия. — Затова напуснах. Сигурно си се чудила и… навярно трябваше да ти кажа, но аз… Виж, просто не исках да ми съчувстваш. Ти си имаше свой живот, свое чудесно бъдеще, а аз трябваше да отглеждам четирите си по-малки сестри. Не ти трябвах такъв. Между другото, те се чувстват чудесно. Помниш ли най-малката, Джеси? Онази в инвалидната количка. Наскоро постъпи в колеж.

Джулия бе забила нос в чашата. Прехапа устни надигна очи и каза:

— Все се чудех какво ли е станало с горкичката сладка Джеси.

Чиновникът притеснено пристъпваше от крак на крак и все повече заприличваше на спукана резервна гума, в каквато се бе превърнал с нейното мълчаливо съгласие. Огледа натрапника и осъзна без капка съмнение, че си има работа с първокласен противник. Виждаше висок, широкоплещест рус мъж, малко по-възрастен от Джулия, с квадратна челюст, сини очи и изящно изваяно лице, което би му спечелило всяка жена в този или някой друг бар. Чиновникът се отдръпна с думите:

— Е, беше ми много приятно да се запознаем, Джулия. Предложението за Хълма остава в сила.

Тя заби поглед в пода и измънка:

— Благодаря ти… наистина.

Чиновникът изчезна сред навалицата и двамата избухнаха в смях.

— Името ми наистина е Том — каза той. — Том Мелборн.

— Аз пък съм наистина Джулия… Джулия Кътбърт.

Пак се разсмяха.

— Задължена си ми — каза той. — Още три минути и щеше да те засипе с истории как всяка неделя ходи да играе голф с председателя на Камарата и там му дава съвети по държавни дела.

Тя се изкиска.

— Наистина ли имаш четири по-малки сестри?

— Разбира се. А ти наистина ли смяташ да му гостуваш на Хълма?

Тя отпи бърза глътка от коктейла си. Той забеляза, че го оглежда крадешком и видяното й харесва, но се пита дали има още за откриване. Рицар в сияйна броня я спасява от похотлив дракон, а сетне отново изчезва в нощта и я оставя на следващия лаком чиновник, адвокат или служител. Градът беше претъпкан с тия три категории, а тя отдавна бе забравила времето, когато й се струваха забавни.