Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Тони се облегна на стола си. Толкова от гледна точка на психологията. Налагаше се да направи по-подробна таблица на съвпаденията в предпоставките, но това нямаше да му отнеме много време. Като добавим всичко това към категоричното доказателство, което Карол и Кей би трябвало да донесат още тази вечер, би трябвало да разполагат с достатъчно материал, който до дванайсет часа да накара полицията на Западен Йоркшир да се позамисли сериозно за Джако Ванс.

Сержант Томи Тейлър нямаше обичая да си затваря очите, когато забележеше някоя глупост. А следенето на пожарникари — доброволци беше най-голямата глупост, на която се бе натъквал от доста време насам. Беше прекарал цялата предишна нощ в следене на Реймънд Уотсън, което по същество означаваше наблюдение на дома на Реймънд Уотсън. Не че къщата изобилстваше с интересни архитектурни детайли, за да поддържа съзнанието му будно. Стандартна типова къща, с предна градинка колкото носна кърпа, в която растеше полужив розов храст. Северните ветрове бяха придали на храста форма, която може би въплъщаваше мечтата на някой съвременен скулптор. Мазилката беше олющена, боята на външната врата се белеше.

Предната нощ Уотсън се беше прибрал в единайсет вечерта, след последния старт на надбягванията с кучета. Тази вечер нямаше надбягвания, затова се прибрал малко след седем по сведения на униформения патрул, който трябваше да го наглежда денем. Оттогава не се беше случило нищо. Освен ако изнасянето на празните бутилки от мляко не се считаше за забележително събитие.

Десет минути по-късно светлините в къщата угаснаха. Сега, един час по-късно, вътре не се забелязваше никакъв признак на живот. Уличките на Сийфорд не бяха прочути с оживление след полунощ. Трябваше наистина да избухне пожар, за да накара Реймънд Уотсън да стане от леглото си. Томи изсумтя и се понамести на седалката, после се почеса отегчено между краката. Обзет от адска досада, той включи радиостанцията и повика Дай Ърншоу.

— Става ли нещо при теб? — попита той.

— Нищо — отвърна Дай.

— Ако от централата съобщят, че някъде има пожар и са призовани и нашите момчета, викай силно по предавателя.

— Защо? Да нямаш намерение да излизаш от колата, за да следиш обекта пеша? — гласът й му се стори развълнуван. Вероятно бе не по-малко отегчена от него, и дори само съобщението за някакво раздвижване я бе посъбудило.

— Нищо подобно — отвърна Томи Тейлър. — Трябва да се поразтъпча. Тези шибани консервени кутии не са проектирани за хора като мен. Както казах, ако има нещо, викай. Край.

После завъртя ключа. Моторът се закашля и заработи. Шумът отекна почти гръмотевично в тихата уличка. Майната й на Карол Джордан и на нейните налудничави идеи. На по-малко от половин миля оттук имаше едно заведение, което работеше до малките часове. Там ходеха най-често моряци от чуждестранните кораби. Томи отдавна се канеше да провери каква им е бирата. Време беше да се заеме с този въпрос.

Карол и Кей вървяха зад служителя от охраната по ослепително белите коридори. Човекът спря, отвори една врата, отстъпи назад и ги покани да влязат в голямо, слабо осветено помещение. Отвсякъде примигваха монитори. Млада жена, облечена в джинси и поло, със силно изрусена и ниско подстригана коса, хвърли поглед през рамо, видя новодошлите и отново се обърна към екрана пред себе си. Пръстите й затракаха по клавишите и образът на дисплея се промени. С периферното си зрение Карол долови някакво движение наблизо. Обърна се и видя висок мъж с видимо скъп костюм, седнал на едно бюро близо до нея. Той тъкмо бе отпуснал ръце на бюрото и се канеше да стане да ги поздрави — това беше движението, което тя бе забелязала.

Той пристъпи към тях, отмятайки един кестеняв кичур коса, който падаше упорито в очите му. „Ако се прави на младо момче, сбъркал е с цяло поколение“, каза си Карол.

— Инспектор Джордан — каза мъжът, като очевидно се наслаждаваше на звучния си бас. — И следовател Халам. Добре дошли в бъдещето!

„Бог да ми е на помощ“, помисли Карол.

— Вие сигурно сте Филип Джарвис — усмихна се тя пресилено. — Много съм трогната и благодарна, че проявихте готовност да ни помогнете толкова късно през нощта.

— Времето никого не чака — обяви той гордо, като че ли беше автор на афоризма. — Съзнаваме колко важна е нашата работа и също като вас работим двайсет и четири часа в денонощието. В крайна сметка работата ни прилича на вашата — опитваме се да предотвратяваме престъпления, а когато не успеем, да заловим извършителите.