Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Мобилният телефон беше с нея. Ако им трябваше, щяха да й се обадят.

Дай Ърншоу притисна здраво рамене към облегалката на колата и повдигна таза си напред в напразен опит да облекчи напрежението в схванатия си гръбнак и да се разположи по-удобно. Щеше й се да можеше да си върши работата със собствения си малък ситроен с удобните ергономични седалки. Който и да бе конструирал полицейския воксхол, е имал предвид хора, доста по-тесни в бедрата и с по-дълги крака от нея.

Неудобните седалки имаха обаче една добра страна — пречеха й да заспи. Дай беше решила твърдо, със злобно упорство, да стои неотлъчно на поста си. Тя споделяше напълно мнението на Томи Тейлър, че това следене е пълно разхищение на време и пари, но смяташе, че има по-фини начини това да се докаже пред съответните власти, отколкото обикновеното кръшкане. Тя познаваше достатъчно добре сержанта, за да храни подозрения за начина, по който той прекарваше досадните нощни часове. Ако Карол Джордан го спипаше, щеше да го понижи в униформен патрул на секундата. А пък следственият отдел беше такова свърталище на клюкари, че тя щеше да разбере рано или късно. Ако не при тази задача, при някоя друга, която можеше да е наистина важна.

На Дай и през ум не й минаваше да критикува открито методите на Джордан. Смяташе да възприеме друг подход — по-скоро скръбно, отколкото гневно. Съжалителни усмивки зад гърба й, подлички реплики — „Всъщност не би трябвало да говоря така, но…“, неща от този род. Работата беше да се намеква при всяка възможност, че всеки гаф се дължи на заповедите на Джордан, а всеки успех — на инициативността на нейните подчинени. Нямаше нищо по-унищожително от бавното, но методично рушене на авторитета. Дай знаеше това отлично. Беше наблюдавала много подобни случаи по време на работата си като полицай в Западен Йоркшир.

Тя се прозя. Очевидно нищо нямаше да се случи. Алан Бринкли си беше в леглото при жена си, в претенциозната модернистична къща, част от новия така наречен „комплекс за управителни кадри“. Може би наистина беше по-лесно да се чисти и поддържа такова жилище, но Дай предпочиташе собствената си рибарска къщурка — една от редицата типови къщи край старите докове, независимо от това, че мястото вече се превръщаше в туристически център. Тя обичаше калдъръмените улички и соления дъх на морето, съзнанието, че поколения йоркширски жени са стояли по праговете на тези къщи и са се взирали към хоризонта в очакване на мъжете си. Имаше такъв късмет, а защо не се чувстваше щастлива? За миг Дай бе обзета от ненавист към самата себе си.

Сравни часовника си с часовника на арматурното табло. За последен път направи същото преди десет минути, но данните вече се разминаваха с пет секунди. Тя се прозя отново и включи малкото портативно радио. Надяваше се малоумните разговори по телефона да са приключили и водещият да е пуснал някаква прилична музика. Тогава, точно докато Глория Гейнър уведомяваше слушателите си, че ще живее, докато знае как да обича, в дома на Бринкли, зад матираните стъкла на входната врата, трепна слаба светлина. Дай стисна здраво волана и се изправи на седалката. Наистина ли ставаше нещо? Или просто някой не можеше да спи и бе станал да си направи чаша чай?

Светлината угасна също така внезапно, както се бе появила. Дай се облегна назад с въздишка, но тогава видя, че изпод вратата на гаража върху алеята към улицата пада тънка светла ивица. Стресната, тя изгаси радиото и свали прозореца. Вдиша острия нощен въздух, който проветри дробовете и изостри сетивата й. Да, това беше. Не можеше да сбърка шума от запалване на двигател с нищо друго.

След миг вратата на гаража започна да се вдига на неравномерни приплъзвания и на алеята се появи кола. Беше колата на Бринкли. Или за да бъдем по-точни, колата, за която Бринкли бе платил всичко на всичко три месечни вноски и която щеше да бъде прибрана обратно в мига, в който хората на фирмата — продавач намереха начин да я вземат, без да разбиват вратата на гаража. Дай видя как Бринкли излиза от колата и се връща в гаража, вероятно за да натисне копчето, с което се задействаше спускането на автоматичната врата.

— Майчице — каза Дай Ърншоу и вдигна прозореца. Натисна копчето за запис на малкия си касетофон и каза развълнувано в микрофона:

— Алан Бринкли напуска в момента дома си с кола. Часът е един и двайсет и седем след полунощ.

Остави касетофона на седалката до себе си и взе радиостанцията, посредством която трябваше да поддържа връзка с Томи Тейлър.