Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Заслонът бе така добре замаскиран, че наистина едва не го пропусна. Крис дръпна дървената вратичка и се постара да добие любезно изражение.

— Извинете ме, ако ви преча — каза тя на тримата любители на птици, които се бяха натъпкали вътре. В заслона поне не духаше. — Търся професор Стюарт.

Надяваше се, че не е объркала мястото. Никой не би могъл да определи пола и възрастта на фигурите срещу нея, увити в дебели якета, плетени шалове и шапки.

Едната фигура вдигна ръка, облечена в ръкавица.

— Аз съм Лиз Стюарт — каза тя. — Какво се е случило?

Крис въздъхна облекчено.

— Сержант Дивайн от лондонската полиция. Ще ви бъде ли удобно да поговорим?

Жената поклати глава.

— Не работя на повикване — каза тя. Раздразнението подчертаваше шотландския й акцент.

— Знам. Но случаят е спешен — Крис побутна вратичката една забележимо, така че леденият източен вятър нахлу в заслона.

— О, за Бога, Лиз, върви да видиш какво иска тази жена — разнесе се нервен мъжки глас изпод друга плетена шапка. — Няма да видим нищо като хората, ако двете продължавате да стоите тук и да викате като продавачки на пазара!

Професор Стюарт излезе с нежелание напред и последва Крис навън от заслона.

— Можем да застанем на завет зад дърветата — каза тя, мина покрай Крис и се промуши през храсталаците. Крис я последва, докато стигнаха до място, сравнително защитено от природните стихии. Сега, когато стояха на светло в просеката, Крис видя срещу себе си остролика жена на около четиридесет години с ясните кехлибарени очи на хищна птица.

— За какво става дума? — попита тя.

— За един случай, по който сте дали заключение преди дванайсет години. Неразкритото убийство на едно момиче близо до Манчестър. Барбара Фенуик. Помните ли?

— Момичето със смазаната ръка?

— Именно. Случаят стана отново актуален, защото е свързан с друго разследване. Имаме основание да подозираме, че сме по следите на сериен убиец. Възможно е Барбара Фенуик да е единствената му жертва, чийто труп е бил открит. Което придава особена стойност на вашето заключение от аутопсията.

— Можехте да ми кажете същото в понеделник сутринта — каза рязко професор Стюарт.

— Разбира се, но се опасявам, че момичето, което убиецът държи затворено някъде, може да не издържи дотогава — отвърна Крис.

— Ясно. Питайте, сержант Дивайн.

— Инспектор Скот, който вече се е пенсионирал, споменал пред мои колеги, че вие сте предполагали, че ръката на момичето е била смазана умишлено в нещо като менгеме. Само че не сте били достатъчно сигурна, за да го споменете в заключението си. Така ли е?

— Така мислех, но това беше само предположение. Не бих могла да включа такава отвлечена хипотеза в официално заключение от аутопсия, ако нямам по-солидни основания — каза въздържано професор Стюарт.

— Но ако ви попитат, какво ще кажете?

— Ако ми зададат директно такъв въпрос, бих отговорила положително.

— Имаше ли още нещо, което не сте включили в заключението поради опасенията си, че е „отвлечено“? — попита Крис.

— Не, не мисля.

— Съзнавам, че не сте споменали това в официалния текст, но имате ли обичая да си водите лични бележки в такива случаи?

— Разбира се — отвърна събеседницата й, като че ли това бе най-естественото нещо на света. — Водя си такива записки, защото знам, че ако възникне нов интерес към съответния случай, обвинението ще има нужда от тях.

Крис затвори за миг очи и прочете кратка молитва.

— А пазите ли записките си оттогава?

— Естествено. Мисля дори, че мога да ви предложа нещо още по-добро.

Кафенето на отбивката при Хартсхед Мур не предлагаше нищо, което би могло да прилича на приятно прекарване на съботната вечер. Тъкмо затова отговаряше напълно на изискванията им. Към импровизирания следствен екип вече се бе присъединила и Крис Дивайн, която се вписа в атмосферата, като че ли работеше с тях от самото начало. Двете с Карол вече се държаха като бойни другари — и поради сходния си професионален опит, и защото бяха нещо като ръководен кадър на екипа.

Бяха окупирали един отдалечен ъгъл на кафенето — нямаше никаква опасност да им пречат или да подслушат разговора им, защото оттатък пустееше частта от заведението, предвидена за непушачи. Леон, доскоро потиснат, защото не бе открил нищо ново, се оживи, когато научи за находката на Кей. Но по лицето на Саймън вече се проявяваха следи от напрежението, естествено за човек, обявен за издирване от собствените си колеги. Тони се чудеше още колко ще издържи младият човек, преди напрежението да се отрази на преценката му.