Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Знам — знаеше, че той лъже, но се постара това да не й проличи. Не беше нито времето, нито мястото за подобни прозрения.

Кей вече бе престанала да брои. Не знаеше дали това е седмият или осмият пакет видеокасети, който проверяваше. Когато теглиха жребий, на нея се падна късата сламка, и съответно се наложи да потегли от Лийдс по шосе M1 на зазоряване и да кара за Лондон. После обърна колата и пое по обратния път, като спираше на всяка бензиностанция и във всяко крайпътно заведение. Сега беше вече късен следобед и тя седеше в поредната мърлява стаичка за персонала, вмирисана на пот и цигарен дим, и гледаше трептящите образи на видеозаписите, докато въртеше напред–назад лентата. Повдигаше й се от лошокачествено кафе, в устата й още горчеше от мазната закуска, която беше изяла в едно от проверените заведения. Под клепачите й сякаш се бе насъбрал пясък, беше преуморена и й се искаше да е където и да било, само не тук.

Поне бяха успели да стеснят малко границите във времето. Изчислиха, че възможно най-ранният час, в който Шаз Боуман или Ванс биха могли да се качат на магистралата, беше единайсет сутринта, а най-късният — седем вечерта. Не беше особен проблем да преизчисли часовите граници за всяка спирка по пътя си.

Превъртането на касетите не отнемаше толкова време, колкото бе действителното им времетраене, защото камерите всъщност не записваха постоянно, а правеха само по няколко снимки на секунда. Въпреки всичко бе прекарала часове, ровейки се из записите, превъртайки лентите, докато видеше някъде черен фолксваген голф, сребрист мерцедес кабриолет или ленд роувър. Голфът бе по-често срещан, затова спираше повече заради него. Другите модели се появяваха доста рядко по снимките.

Струваше й се, че сега работи по-бързо, отколкото в началото. Очите й бяха привикнали към търсенето и се ориентираше по-лесно. Безпокоеше се само, че концентрацията й ще намалее от преумора, и че може да пропусне нещо важно. Насили се да се съсредоточи отново и щракна копчето, когато пред нея се появи познатият ъгловат силует на черен голф. Спря да превърта кадрите, мина на нормална бързина на излъчване и почти веднага забеляза, че шофьорът е мъж. Дългата му прошарена коса се подаваше изпод бейзболната шапка. Видът не отговаряше на нито едно от лицата, които очакваше да види зад волана, така че тя отново понечи да превърти. Но в последния момент натисна паузата. Беше й се сторило, че забелязва в мъжа нещо странно.

Когато се зае да разглежда по-внимателно кадъра, първото, което й направи впечатление, не беше шофьорът, който излезе от колата и се отправи към бензиновата колонка. Кей забеляза нещо съвсем друго. Въпреки че колата бе спряна под неудобен ъгъл, тя все пак виждаше ясно последните две цифри от регистрационния й номер. Бяха същите като последните две цифри на номера на Шаз.

— Божичко — прошепна тя едва чуто. Превъртя лентата малко назад и отново започна да разглежда кадъра. Сега вече разбра какво й бе направило впечатление у шофьора. Беше левак — толкова подчертано, че изобщо не ползваше дясната си ръка. Точно както би постъпвал Джако Ванс, ако му се налагаше да шофира кола, която не е специално съобразена с неговия вид инвалидност.

Кей изгледа кадрите още няколко пъти. Не беше лесно да се различат чертите на мъжа, но бе готова да се хване на бас, че Карол Джордан ще намери човек, който ще и помогне да преодолеят това препятствие. До довечера щяха да държат в ръцете си доказателство срещу Джако Ванс, срещу което дори цял екип от скъпоплатени адвокати не биха могли да направят нищо. И всичко зависеше от нея — това бе най-доброто, което би могла да направи в памет на момичето, което сигурно щеше да й стане приятелка.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Карол.

— Карол? Мисля, че открих нещо, което трябва да покажем на брат ти…

По принцип Крис Дивайн нямаше нищо против почивните дни на патоанатомите. Но това, което я бе извадило от равновесие, бе че точно тази, която й трябваше, прекарваше свободното си време в някаква забравена от Бога пустош, под проливен дъжд, в очакване да съзре някаква глупава птица, която би трябвало да бъде в Норвегия, но била загубила пътя. Крис не беше на мнение, че в това да се загубиш има нещо забележително. Дъждът упорито се стичаше във врата й. „Да му се не види и Есекс, и чудото“, мърмореше тя на ум.

Застана на завет от пристъпите на източния вятър, за да огледа картата, която служителят в наблюдателния пункт за птици й бе нахвърлял набързо. Мястото сигурно беше вече близо. За какъв дявол им беше да замаскират заслоните? Да бяха ги направили като къщата на бавачката й. В края на краищата, старицата имаше в задния си двор повече птици, отколкото Крис бе успяла да види този следобед из мочура. Нито една разумна птица няма да излезе на открито в такова време, мислеше тя, докато тъпчеше картата обратно в джоба си. После тръгна да заобикаля горичката.