Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Това е „SG-57“ — каза Фицдуейн. — Калибър седем милиметра и половина, пълнителят събира двадесет и четири патрона, самозареждащ се и напълно автоматичен. Ефективна стрелба до четиристотин и петдесет метра. Никоя трапеза няма завършен вид без неговото присъствие.

— Както винаги експерт по оръжията — каза Гуидо. Фицдуейн сви рамене. — Близо шестстотин хиляди швейцарски семейства имат по един такъв автомат — каза Гуидо, — както и пломбиран контейнер с двадесет и четири патрона. Почти всеки мъж на възраст от двадесет до петдесет години е в армията. Над шестстотин и петдесет хиляди мъже могат да бъдат напълно мобилизирани за часове. Готови сме за война и в мирно време. Армията е една от главните социални организации, които задържат швейцарците в едно цяло.

— Ами ако не искаш да участваш във всичко това?

— При положение че си в добро здраве — каза Гуидо — и си на двадесет години, влизаш в системата. Ако откажеш, те очакват около шест месеца затвор, след което ще си имаш проблеми в намирането на държавна работа, а и други спънки. Има някои важни неща, които трябва да научиш за армията. Не е само нещо, през което всички швейцарци между двадесет и петдесет години трябва да преминат, на тренировъчните площадки в армията се срещаш с голяма част от управляващия елит.

Започваш като обикновен войник. След четири месеца обучение се връщаш в цивилния живот заедно с униформата и автомата си до следващата година, когато изкарваш двуседмичен опреснителен курс, и така докато станеш на петдесет.

Най-добрите се привличат за ефрейтори, после стават офицери и в крайна сметка стигат до генералния щаб. Има около петдесет хиляди офицери, а само две хиляди от тях съставляват генералния щаб и точно те са хората, които дърпат конците в тази държава. Колкото по-нагоре отиваш във военната йерархия, толкова повече време трябва да отделяш от цивилния си живот. Това ние наричаме „да си плащаш за длъжността“. За обикновения работник или за малките бизнесмени това се оказва доста трудно. В резултат на това генералният щаб, а до известна степен и офицерският корпус се състоят предимно от директори на големи банки, индустриални корпорации или хора от правителството.

— Или както е казал Айзенхауер — „Военно-промишлен комплекс“ — обади се Фицдуейн.

— Той е имал предвид Америка и тайните споразумения между военните и големите пари. А тук не е точно така. Големите в армията и големите в бизнеса са едни и същи хора. Те не просто произвеждат оръжията. Те ги купуват, а после ги използват.

— Но само за обучение — каза Фицдуейн.

— И слава Богу.

По-късно, когато Гуидо се поумори, Кристина заведе Фицдуейн в стаята му. До прозореца имаше огромно растение, което сякаш искаше да се добере и удуши лампиона.

— Добре върви — каза тя, — пристигна от Англия в една бутилка от мляко.

— Двуметрова бутилка от мляко? — учуди се Фицдуейн.

— Е, доста порасна оттогава.

— И как се нарича?

— Това е папирус, има още едно до леглото ви.

— Господи, колко бързо расте тази чудесия?

Кадар отново бе потънал в спомените си.

Не знаеше дали трябва да изпитва някакви угризения. Казано честно, след случилото се не чувстваше нищо, освен крайна умора и някакво неясно чувство на удовлетворение, че все пак е успял да го направи. Беше взел изпита. Разполагаше с вътрешна сила, която не всеки притежаваше. Беше роден да управлява.

Опита се да не си спомня как се бе чувствал на следващия ден. Откакто го бяха събудили не можа да спре треперенето, а спазмите продължиха през целия ден. „Нормална реакция от шока“ — беше казал докторът, а Кадар лежеше и скърцаше със зъби в тиха ярост срещу предателството на тялото си. След години, когато премина курса си на обучение по източни бойни изкуства, Кадар се научи да контролира физическата и психическата си сила и шоковото състояние след акция не се повтори повече. Много рядко, той все пак си задаваше въпроса, дали тези стресови реакции не се проявяват, макар и по някакъв скрит и невидим начин, както тънките като косъм пукнатини по крилото на самолет, причинени от умората на метала.

За няколко минути настъпи тишина. Кадар бе обзет от радостно чувство щом си спомни за времето на новия си живот в Щатите. Тогава най-много бе изненадан не от лукса в новия си дом или от материалните блага, от които той можеше да се ползва в рамките на разумното, или от заобикалящия го свят, в който като че ли всичко бе възможно, а от отношението на баща си.