Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Глупак! — каза тя и се отдалечи.

Дитер извади ножа от гърба на другия полицай. Тялото не помръдна. Той се замисли за миг, после, без да го обръща, изви главата назад и преряза гърлото. От срязаната артерия плисна кръв и се стече по асфалта. Празните гилзи заприличаха на островчета в морето. Дитер изчисти острието в синята униформа и го върна в ножницата, закачена на колана му. От студения мартенски вятър го побиха тръпки. Чувстваше се възбуден. Почти всемогъщ. Усещаше същото опиянение като след особено труден ски скок извън пистата, а дори и по-голямо. Постави дясната си ръка в локвичката кръв до убития полицай и после я приближи до лицето си. От нея капеше кръв. Това беше истинското доказателство за силата му да убива. Усещаше миризмата й, можеше дори да я вкуси. Няколко секунди стоя като хипнотизиран.

От мястото, където лежеше, през пролуката под колата раненият ефрейтор виждаше краката на Тина. Не можеше да сбърка тези дълги, загорели, обути в найлонови чорапогащи крака. Малко по малко той придърпа кожената чанта с мунициите, където имаше още един пълнител за автомата. Стори му се цяла вечност. Грапавата повърхност на пътя затрудняваше действията му, а и той се чувстваше много отпаднал. Всяко помръдване му причиняваше болка. Сложи автомата на една страна, като използваше чантата с амунициите за опора. Това му осигури няколко сантиметра височина, трябваше да е достатъчно.

Прицели се. Пот и кръв се стичаха по лицето му, пред очите му се замъгли. Той премигна няколко пъти и отново се прицели. Дървената ръкохватка се хлъзгаше от кръвта. Зрението му изневеряваше, изгуби всякаква представа за време. Чуваше гласове. Дългите крака отново минаха пред очите му. Той натисна спусъка и откатът на автомата разтърси израненото му тяло. Горещите гилзи опърлиха лицето му. Той не пусна спусъка, докато пълнителят не свърши. Едва тогава се сети за изтичащия бензин. Изпадна в безсъзнание малко преди бензиновата локва, подпалена от стрелбата, да избухне. Патрулната кола и военният ландроувър потънаха в пламъци. Черен дим се издигна към небето.

Фицдуейн затвори телефона с облекчение. Работеше по сведенията за фон Графенлауб вече единадесет часа почти без почивка и беше гладен и уморен.

Съдържанието на папката беше разпръснато по саморъчно направеното бюро на Етен, което не беше нищо друго, освен полирана дъбова плоскост, поставена върху дървени подпори. Информацията му помогна да си изгради по-пълна представа за семейство фон Графенлауб и състоянието му, но това отне много време. Въпреки многобройните си източници и връзки, типични за всеки преуспяващ журналист, и папката, която Килмара му бе дал, се оказа, че е доста по-трудно, отколкото бе очаквал да събере отделните сведения в цялостна картина за семейството и живота на Руди в Берн.

Трудностите, на които се натъкваше, обикновено бяха свързани с Швейцария. Не му се искаше да се обажда на Гуидо. Другите му осведомители можеха да го информират, понякога с доста интимни подробности, за такива неща като последния финансов скандал във Ватикана, кой кого подкупва в Танзания или коя балерина спи с член на Политбюро в Москва, но когато, по какъвто и да е повод, станеше дума за Швейцария, единственият отговор неизменно бе дълга прозявка.

Изглежда всички смятаха, че тя е скучна страна със скучни хора, които преживяват благодарение на собствените си клишета: швейцарско сирене, швейцарски шоколад, швейцарски часовници, Алпи, банки и горещи пари. Изглежда никой не обичаше нито Швейцария, нито швейцарците. А пък Берн — тъпо, тъпо, тъпо.

Фицдуейн се съмняваше, че разследването на едно обесване може да бъде скучно, дори и ако жителите на Берн се погрижеха за това и се запита дали всъщност някой от неговите обичайни осведомители наистина познава швейцарците. Беше ясно, че съществува и елемент на завист в много от коментарите за страната. Няма войни, практически няма безработица страна с един от най-високите стандарти на живот в света и с красива природа. Наистина напълно достатъчно, за да ти се повдигне от нея.

Той стана, протегна се и отиде в кухнята. Отвори бутилка изстудено бяло вино, взе сирене и бисквити, отнесе ги в хола, разрови огъня в камината и се отпусна в един фотьойл. Остави дистанционното на телевизора така, че да му е под ръка.

След няколко минути щяха да започнат новините в девет, а след тях предаването на Етен „През днешния ден“. Чувстваше се странно, когато гледаше Етен на телевизионния екран. Тя сякаш не беше същата. Отпи малко вино. Огънят пукаше и хвърляше искри, и той отново се замисли за семейство фон Графенлауб.