Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Мониторите още работеха. Виждаше се Етен, която подреждаше записките си. Тя наведе глава и изведнъж пролича колко уморена и уязвима е всъщност. Поиска му се да я прегърне. И защо, по дяволите, пак се канеше да заминава? Май бе дошло време да се установи на едно място и може би да създаде семейство. Чувстваше се изморен.

Работният екип гледаше към мониторите. Фицдуейн сякаш не осъзнаваше присъствието им. Продуцентът сложи ръка на рамото му и каза:

— Ела да пийнем по нещо.

Стаята за отдих на „През днешния ден“ беше като спешен кабинет в болница. Редакторът на програмата от опит знаеше, че колкото по-бързо се предпишеше алкохол в достатъчни количества, толкова по-бързо се възстановяваха пациентите.

Обикновено интервюиращите имаха навика да хващат жертвите си за гушата, но не биваше да забравят, че ако ще работят и за в бъдеще с тях, в края на интервюто са длъжни да им възвърнат донякъде самочувствието. Смисълът на стаята за отдих бе интервюираните политици или бюрократи, чиито преструвки и некомпетентност минути преди това биваха разкрити и показвани в най-гледаното телевизионно време, след няколко джина да се почувстват така, сякаш бяха преминали с чест през изпитанието и нямаха търпение да дойдат отново.

Това радваше редактора, който знаеше, че в малка страна като Ирландия запасът от високопоставен телевизионен материал е ограничен. А и бе добър човек. Искаше хората да се чувстват приятно.

За да не дава лош пример Фицдуейн взе предложената му свръхдоза джин, който обикновено не пиеше и се замисли за неща, които бе отбягвал почти двадесет години.

Етен с подновен грим влезе в стаята делово. Той сведе поглед към краката й, обути в черен чорапогащник, отведе я в ъгъла на стаята и каза:

— Размишлявах.

Тя го погледна над ръба на чашата си, после наведе очи към топящия се лед и резенчето лимон.

— За какво?

— За бъдещето ни заедно, за спокоен живот и други такива.

— Това добре ли е или зле?

— Прекрасно — отговори той — е, поне аз мисля така, но ми трябва и още едно мнение — той се наведе и я целуна по челото.

— Съвет ли искаш? — попита тя. Беше пребледняла.

На другия край на стаята, което означаваше под носа им, като се има предвид големината й, пияният министър на правосъдието се втрещи, като видя, че доскорошният му мъчител е способен на чувства. Явно нямаше да се изненада кой знае колко, ако видеше от устата й да излиза огън.

Телефонът иззвъня. След трийсет секунди Фицдуейн вече го нямаше.

Министърът се приближи до Етен и сложи месестата си ръка на рамото й. Беше пиян до козирката.

— Млада госпожице — каза той, — трябва да се научите в кого са ножът и хлябът! Работите за държавната телевизия — той се ухили.

Етен махна ръката му с два пръста, сякаш я беше гнус. Изгледа го от глава до пети, като се чудеше защо, при условие, че на Ирландия не й липсваха талантливи хора, отрепки като тоя толкова често стигат до високи постове.

— Разкарай се, малоумнико! — каза тя точно когато в стаята бе настъпила пълна тишина.

Редакторът се задави с питието си.

Джеронимо Грейди неслучайно имаше слава на бесен шофьор.

В ръцете му форсираният Сааб Турбо профуча със свирещи гуми през дъблинските улици и излезе на пътя за Галуей с проблясваща синя светлина, мирис на изгоряла гума и виеща сирена. Когато колите не му даваха път бързо, Грейди не се колебаеше да кара срещу движението по еднопосочни улици да се качва по тротоарите и да пресича паркингите. За Фицдуейн той бе шантав, но опитен и отправяше благодарности към съдбата, че колите на „Рейнджърите“, които използваха при преследване са специално укрепени и сигурни. Дъхът му спря, когато Грейди настъпи газта на червен светофар и на сантиметри заобиколи един двуетажен автобус. Все още стискаше чашата си с джин и бе поставил другата си ръка отгоре, опитвайки се да задържи плискащата се течност.

Те взеха шестдесетте километра до командния център за половин час. Фицдуейн се радваше, че косата му бе посивяла преди това. Откопча предпазния си колан и подаде на Грейди вече празната си чаша.

— Сега разбирам какво значи да караш бясно.

— Крака — каза Гюнтер, — можеха да се измъкнат, ако момичето нямаше толкова хубави крака. Ефрейторът, който бил в задната част на ландроувъра, тъкмо ги описвал на свой приятел от следващия полицейски пост няколко километра по-нататък по радиостанцията, когато се чули изстрели, после писък и радиото замлъкнало. Това било напълно достатъчно. След три километра колата на терористите била засечена и имало престрелка. Те я изоставили и го ударили на бяг под прикритието на живия плет покрай страничен път, водещ към къща на няколкостотин метра навътре. Залостили се. Отрядът, който ги преследвал, я обградил и извикал подкрепление.