Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Досега жертвите са двама полицаи, един войник и стопанинът на къщата. Още един войник е много тежко ранен и не се знае дали ще оживее, а една сестра, която се опитала да помогне, била разкъсана на парчета. Най-вероятно ефрейторът я е помислил за терористката и стрелял в краката й. Дотук четирима мъртви и двама с опасност за живота — за момент той замълча и после добави — поне доколкото знаем.

— Един очебиен въпрос — каза Фицдуейн. — Защо?

Гюнтер вдигна рамене.

— Почти сме сигурни, че не са от ИРА. Не знаем кои са, какво са намислили, с една дума, не знаем нищо за тях.

Килмара се появи на вратата.

— Мислехме, че ти ще ни помогнеш Хюго — каза той. Сложи на масата две изцапани с кръв и поставени в предпазни обложки квадратни картончета. — Разгледай ги внимателно и мисли.

Фицдуейн взе една от международните шофьорски книжки. Лицето от снимката се усмихваше, излагайки на показ блестящите си бели зъби, полускрити от гъсти мустаци. Внимателно разгледа снимката и поклати глава. Взе и втората. Лицето от снимката беше напълно сериозно и безизразно. Той отново поклати глава.

Полковникът се пресегна и постави книжките една до друга.

— Сега се опитай да ги разгледаш двамата заедно. Недей да бързаш.

Хюго се вгледа в снимките и се опита да разбере дали някога ги беше виждал. Отмяташе наум един по един всичките си репортажи от последните няколко години. Предполагаше се, че момичето е италианка, но със същия успех можеше да е от Израел или от някоя арабска държава. Типовете лица често си приличаха. Ако съдеше по цвета на кожата, мъжът спокойно можеше да мине за жител на Близкия изток, но въпреки гъстите мустаци приличаше на европеец.

Фицдуейн плъзна двете шофьорски книжки по масата към Гюнтер и Килмара.

— Лицата им са от типа, който се среща често и това ме изкушава да кажа, че може би съм ги виждал някъде. Възможно е, но ако е така, било е съвсем случайно. Не знам кои са — той вдигна рамене.

Влезе един рейнджър и остави на масата три чаши кафе. От тях се вдигаше пара. Килмара сложи пред Фицдуейн една обемиста книга.

— Хюго, намерихме това сред вещите на терористите. Може и да е съвпадение — той се усмихна, — но когато и ти си замесен, не вярвам много на съвпадения.

— Мили думи от приятел — каза сухо Фицдуейн, гледайки към познатата книга. Продаваше се много добре, неочаквано добре и той все още я виждаше по книжарниците и вестникарските павилиони по летищата, когато пътуваше. Войникът с гълъба бе убит два дни след като бе направена снимката. Някой му каза, че птицата е все още жива. Посочи книгата. — Мога ли да я взема?

— Разбира се. Съдебният лекар си свърши работата.

Фицдуейн разгледа книгата бавно и методично. Обърна на последната страница, където имаше прикрепено листче, на което с молив бяха написани цената, датата и някакъв код: Fr. 195-12281-Ма 238. — Скорошно издание — каза той.

— И както изглежда, скорошна покупка — добави Килмара.

— Франкове? — попита Фицдуейн.

— Френски, швейцарски, белгийски или на френска колония. Проверяваме.

— Да имаш някаква идея, защо двамата терористи са купили книгата ти? — попита Гюнтер. — Не е четиво, което човек би си взел за самолета.

— Никаква, но ще си помисля — отговори Фицдуейн.

— Така-а — провлече Килмара. — Е, точно сега ние си имаме други тревоги. Благодаря ти, че дойде. Ще кажа на Грейди да те закара.

Фицдуейн потръпна.

— Мисля, че тук ще се чувствувам в безопасност. Имаш ли нещо против да се навъртам наоколо?

Полковникът го изгледа за момент и после кимна.

— Гюнтер ще ти даде пропуск. Знаеш правилата. Не приказвай много-много и не се показвай. Ще бъде тежка нощ.

Фицдуейн се изненада.

— Мислех, че когато има заложници, се заема изчаквателна позиция.

— Така е — отговори той, — но само когато имаш избор. Тук нямаме избор. Младата двойка в къщата поставя ултиматум: призори да ги вземе хеликоптер и да ги закара на летището, а оттам да им осигурим самолет до все още неуточнено място. В противен случай ще убиват по един заложник на всеки половин час, започвайки от най-малкото дете — двегодишната Дейзи.

— Блъфират ли?

Килмара поклати глава.

— Смятаме, че не. Убиха бащата без причина, само за да ни предупредят за намеренията си. Е, предупредиха ни и след това, което стана, не можем просто да ги оставим да си отидат, а и не можем да разрешим да убият заложниците. Ето защо след няколко часа ще атакуваме.

Един рейнджър надникна през вратата.