Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Кой е този Пиърс?

— Падрейг Пиърс — каза Килмара. — Ирландски герой, поет, романтик и мечтател. Бил е един от водачите на въстанието срещу британците през хиляда деветстотин и шестнадесета година, довело в крайна сметка до извоюването на независимостта през хиляда деветстотин двадесет и втора. Естествено, не доживял да види това. Предал се след някаква кървава схватка и бил изправен до стената и разстрелян. И не е бил само той.

— Романтиците и мечтателите обикновено ги разстрелват — отговори Гюнтер.

— Добър вечер — поздрави Фицдуейн още от коридора.

— Говорим за вълка… — каза Килмара.

Данел не искаше да признае дори и пред себе си, че се чувства неспокоен. Нямаше никаква причина един добре образован, рационално мислещ и с многостранни интереси човек от двадесети век да се поддава на такива чувства в местност, която му бе добре позната и се намираше на няколко крачки от дома му. И все пак, в тази гора имаше нещо особено, нещо потискащо.

Странно беше, че не се чуваха никакви птици и наоколо цареше пълна тишина. Шумът от стъпките му се поглъщаше от дебелата гниеща шума. Разбира се, че бе невероятно, но му се стори, че чува дори биенето на сърцето си.

От време на време прошумоляваше вероятно някое горско животно, лисица или язовец, но това не променяше потискащата тишина наоколо.

Данел съжали, че не е взел със себе си някой колега. Истина бе, че не се обичаше много с подчинените си, но понякога можеха и да свършат работа. При дадените обстоятелства компанията и на най-омразния от тях щеше да е добре дошла. Постепенно той осъзна какво представлява това чувство на безпокойство, което го бе обзело. Беше онази прастара човешка болест, която порази ли те веднъж, няма спасение — страхът!

В гората бе по-тъмно, отколкото предполагаше. Тези кратки и мрачни ирландски мартенски следобеди! Много му се искаше сега да е някъде далече на юг, някъде, където е топло, слънчево и сухо, особено да е сухо. Една дъждовна капка падна във врата му. Скоро и други я последваха. Стана му студено и потрепери. Това, което изпитваше, се бе променило. Вече не беше страх. Препъваше се в сумрака и настъпващата тъмнина, клони и храсти го шибаха и деряха тялото и лицето му. Чувството се засили и той го разпозна без усилие. Вече нямаше почти никакви съмнения за това. Бяха непогрешимите черти на абсолютната, всепоглъщаща, доминираща над разума сляпа паника.

Спря и се опита да се овладее. С голямо усилие на волята и с трепереща като на маларичен ръка извади носната си кърпа и бавно и внимателно изтри от лицето си студената пот, дъждовните капки и зацапаните следи от клоните. Това го успокои. Каза си, че е направо смешно и че няма никаква причина да изпитва този вцепеняващ ужас.

Продължи напред. Храсталаците станаха още по-гъсти, виещата се пътека се заизкачва нагоре. Осъзна, че е наближил стария дъб, проклетото дърво, което му причиняваше толкова тревоги. Дори не можа да изпита облекчение, защото кракът му се закачи за един стърчащ корен и той се просна във влажната шума. Изправи се бавно, сърцето му биеше до пръсване.

Внезапно до ноздрите му достигна такова зловоние, че дъхът му секна. Миришеше на мърша и на сяра — дъхът на ада.

Стори му се, че нещо свети зад стария дъб. Отначало си помисли, че това е някакъв отблясък от залязващото слънце, но после осъзна, че то отдавна се бе скрило. Светлината, някак си особена, непозната, идваше не от небето, а някъде отдолу. Прииска му се да се обърне и да избяга, но вместо това продължи да върви напред. Пристъпваше с бавни и неуверени крачки, като в транс.

Това, което видя зад дебелия ствол на дъба, бе повече, отколкото умът му можеше или искаше да възприеме. На полянката пред него имаше голям кръг, направен от камъни. Между камъните имаше зеленина и цветя. Във вътрешността на кръга цветята и камъните бяха подредени по такъв начин, че да образуват една огромна буква „А“, която го запълваше. В центъра му гореше огън, който бавно поглъщаше нещо, което някога е било живо същество. От разпрания корем се бяха изсипали жълтеникавите му вътрешности. Пламъците съскаха и хвърляха пръски с непоносима миризма.

Внезапно огънят припламна и се разнесе остро зловоние на сяра. Долните клони на дъба се озариха в здрача. Данел вдигна очи. Това бе последното нещо, което видя през живота си и то бе ужасяващо. През пушека на горящото месо той съзря рогатата глава на дявола.

Беше още в безсъзнание, когато го хвърлиха от края на скалата върху камъните и водите на Атлантика някъде долу.