Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Всяко нещо рано или късно свършва — каза той и бутна чинията си настрани. Погледна Фицдуейн и се усмихна благосклонно. — Това, което искам да кажа, е, че не си струва да се вдига толкова шум за едно самоубийство. В района, който обслужвам, само за миналата година имаше по едно обесване на всеки две седмици. Някой беден нещастник мисли, че прави най-големия си жест към човечеството, а в крайна сметка създава работа за няколко часа на държавни служители като мен.

Фицдуейн се усмихна:

— Интересно виждане.

— Но не ви звучи убедително, нали?

Хюго отпи от портвайна си и не отговори веднага:

— Имам ясна цел — каза той. — Това, което ме интересува, е не как е умрял Рудолф, а защо. Та той го направи под носа ми.

Бъкли вдигна рамене. За известно време вниманието му бе изцяло насочено към блюдото със сирене. След това се върна на темата.

— Самоубийството е странно нещо и ние не знаем достатъчно за причините — той се усмихна. — Мъртвите не говорят много. При едно изследване в Лондон бил направен анализ на почти четиристотин самоубийства и се установило, че в половината от случаите основната причина била физическо или психическо заболяване. Това е, което мога да ви кажа, че Рудолф е бил в отлично здраве, нямал е признаци за рак или венерическа болест, или нещо такова, а докладите, които получих, изключват психическо заболяване. Според изследователите единственото, което остава, са така наречените социални и лични фактори.

— И какво означава това?

— Да ме убият, ако знам.

— О, Боже! — изстена Фицдуейн.

— Има още много да се желае по отношение на статистическото изследване на самоубийствата. Например, ако вярвам на докладите, броят им в Ирландия е толкова нисък, че на практика липсват. Питам тогава откъде идват всичките тези трупове, върху които работя? Или може би жителите на Корк са склонни към самоубийства? — поклати глава Бъкли. — Истината е там, че те тревожат хората и цифрите се подправят. Самоубийството се счита за позор в семейството. През хиляда осемстотин двадесет и трета година в Лондон, на един кръстопът в Челси, бил погребан самоубиец, набоден на кол. Ето ви един добър пример за обществено неодобрение.

Фицдуейн остави чашата си на масата.

— Нека се върнем пак на Руди. Кажете ми, има ли нещо около смъртта му, което да ви е направило впечатление? Каквото и да е то.

— Нещо, което да ми е направило впечатление?

Хюго кимна.

Каната с вино беше свършила. Те решиха да пият по едно последно бренди пред огъня на камината в бара на ресторанта и напуснаха празното вече заведение. Фицдуейн бе доволен, че реши да не се връща у дома тази вечер. За него бе малко чудо как с толкова алкохол в кръвта Бъкли все още е на крака. Патологът бе в приповдигнато настроение, а лицето му малко позачервено. Иначе по нищо не личеше, че е пил. Все още произнасяше думите с лекота.

— Каквото и да е то? — повтори той.

— Да — каза Фицдуейн, — представете си го като част от картинна мозайка.

Бъкли взе железния шиш и започна да разравя огъня. Хюго чакаше, брендито му почти не бе докоснато. Изведнъж докторът се изправи, свали си сакото, нави левия си ръкав и тикна ръката си в лицето му. За миг Фицдуейн си помисли, че той се готви да го удари и че е имал лошия късмет да вечеря с човек, който налита на бой, когато е пиян.

— Виж това — каза Бъкли.

Фицдуейн погледна протегнатата ръка. Под лакътя бе татуирана главата на един ръмжащ булдог с военна шапка. Под него беше написано: МП САЩ 1945.

— Талисманът на морските пехотинци — каза Хюго, — често съм го виждал във Виетнам.

— Ти нямаш ли някакви татуировки?

— Доколкото ми е известно, не — отговори Фицдуейн.

— Знаеш ли какво означава този булдог за морските пехотинци?

— Никога не съм се замислял — каза Хюго.

Бъкли се усмихна.

— Булдогът е станал техен талисман по времето на Втората световна война. През хиляда деветстотин и деветнадесета година във Франция германците наричали морските пехотинци Teufelhunden, тоест дяволски кучета, като признание за бойните им качества. Когато бях млад, в Ирландия нямаше много работа и отидох да отбивам военната си служба в американската военна флота като лекар. Пратиха ме при морските пехотинци. Тази татуировка беше подаръкът, който моята част ми направи. За мене тя е по-скъпа от военно отличие.

— Искате да кажете, че Рудолф е имал татуировка? — попита Фицдуейн.

Бъкли закопча ръкава си.

— Когато човек има татуировка, обикновено такива неща започват да го интересуват. Понякога те могат да означават много. За известно време колекционирах снимки на чудновати татуировки от труповете, които ми минаваха през ръцете. Доста добра колекция стана. Но от години не се занимавам с това. Е, Рудолф имаше татуировка, съвсем не голяма, но нещо, което никога, не бях виждал преди. Приличаше повече на любовен знак, спомен от казармата или нещо такова и беше на място, където трудно може да се забележи, освен ако притежателят й не пожелае.