Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Аха — кимна Фицдуейн.

Бъкли се усмихна.

— Е, не на чак толкова скришно място, но доста хитро. Татуировката беше на горната страна на китката му, където обикновено се носи часовник. Беше малка, около сантиметър и половина в диаметър, и представляваше буквата „А“, заобиколена от нещо като цветенца.

— Може би Руди е имал приятелка, чието име е започвало с „А“ — предложи Фицдуейн.

— Не е изключено — каза Бъкли, — но не е зле да разшириш обхвата на предположенията си, като включиш и приятел. Рудолф може да е опитвал и от двете, но това, което мога със сигурност да кажа, е, че по тялото му има недвусмислени следи за редовен хомосексуален живот.

— Бихте ли обяснили?

Лекарят пресуши чашата си и си облече сакото.

— Има една малка подробност — аналният му отвор е поразширен и с признаци на вроговяване. За един патолог няма тайни.

— Ще запомня това.

— Между другото, имало е втора аутопсия в Берн, която е потвърдила моите заключения — без съмнение е самоубийство.

— Наистина прилича на такова — каза Фицдуейн. — Но ако попадна на нещо, ще е възможно ли да се направи ексхумация и да се проведат допълнителни изследвания? И с колко време разполагам при тази ситуация?

Бъкли се засмя:

— Ще трябва отново да потърсиш услугите на шаман, защото патолозите този път няма да могат да ти помогнат. Останките са били кремирани.

Ландроувърът на Фицдуейн прекоси мокрия Портлаоаз. Няколко мили по-нататък той спря до някакъв хотел, за да се поразтъпче и да се обади на Мъроу в Ирландия. Новината за второто обесване го разтърси и изпълни с лоши предчувствия. Спомни си, че е виждал Тони Хофман в съда. Приятелката на Руди беше призована да даде показания относно психическото му състояние. Но когато започнаха да й задават въпросите си, тя не беше в състояние да говори. Просто стоеше безмълвно с посивяло лице, а сълзите тихо се стичаха по бузите й. Следователят беше разбран човек и след като направи кратък и напразен опит да я разпита, я освободи. Още тогава Фицдуейн си помисли, че тя е вцепенена не само от мъка, но и от страх. След това бяха разпитвали друг, по-разговорлив свидетел и Хюго бе заличил от съзнанието си този инцидент.

Опита се да не мисли за гледката, която е представлявала — увиснала на въжето с полуоткъсната от тялото глава. Но така и не успя.

Пиер Данел, директорът на института „Дрейкър“, не беше в настроение. Това съвсем не бе нещо необичайно, тъй като човек като него, дори и при най-добро желание, не можеше да се нарече лъчезарен. Всъщност, думата мизантроп би била много по-близо до целта. Според студентите, той си беше просто кучи син.

Днес обаче Данел бе в особено лошо настроение, освен това беше и ядосан. Прочете училищния правилник още веднъж. В него, според желанието на самия Дрейкър, се включваха много точки, а за нещастие основателят бе толкова педантичен в излагането на своите нареждания, че за по-голяма прецизност те бяха изразени на френски, немски и английски.

Проблемът беше в дървото. Здравият разум подсказваше, че то трябва да бъде отсечено. Дърво, на което студентите имаха навика да се бесят, не беше от най-желаните неща в училищния двор. То би събуждало спомени и би се отразило зле на учебната работа. А можеше да изкуши и още някой да прави опити със синьо въже и малък скок. Данел потръпна при тази мисъл. Едно обесване бе трагедия. Две обесвания означаваха големи главоболия. Три обесвания вече дяволски щяха да объркат бюджета. Таксите за обучение в „Дрейкър“ съвсем не бяха ниски и липсата на три от тях щеше да се почувства осезателно.

Дървото трябваше да се махне, но от друга страна това бе невъзможно.

Фон Дрейкър така бе изпипал нещата, че поставяше своята малка горичка на първо място в завещанието си и изрично забраняваше по каквито и да било причини да се режат каквито и да било дървета в имението. Тази клауза бе повторена с още по-голяма категоричност, за да е сигурно, че управителите на „Фондацията за мир Фон Дрейкър“ са съвсем наясно за какво става дума и като проява на вярата на основателя й в човешката природа, това се обвързваше и с възнагражденията им. Данел бе съвсем наясно. Дори и вече в отвъдното, фон Дрейкър обичаше дърветата. Направо вбесяващо — да получаваш заповеди от мъртвец.

Директорът реши да пише на управителите в Базел. Нямаше начин да не разберат, че просто не можеше да се остави една живорастяща бесилка в района на училището.