Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

„Света Богородице! — помисли си той, и това ми било забавления.“

— Искаш ли да разбереш какво стана? — прошепна човекът с маската. — Не те ли интересува как умряха?

Маскираният влезе в стаята с нож в ръка. Броугън посегна към пистолета си, но на вратата се появи още един с насочен към него „Инграм“. От стената зад гърба му се посипа мазилка. Изстрелът бе приглушен. Броугън видя, че пистолетът е с поставен заглушител. Бе успял само да измъкне оръжието си от кобура. Хвърли го на земята и бавно вдигна ръце. Осъзна, че всъщност така и не бе повярвал, че училището го грози някаква опасност, но ако се съдеше от заповедите, които бе получил, очевидно и началниците му не вярваха. Нападения от терористи имаше само по телевизията. Подобни неща не се случваха в действителност. Маскираният с ножа бе застанал отдясно на Броугън. Бе доста наблизо.

— Използвахме цианид — каза той, — не е много оригинално, но пък върши работа и то бързо. За съжаление, не мога да кажа, че е безболезнено. Трябваше ни известно време, за да се научим да инжектираме цианид в кутиите с бира, но трябва да признаеш, че добре се справихме.

Броугън се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Маскираният се засмя:

— Страх те е, нали? От шепа хлапета. За такива ни смятахте, нали? Много непредвидливо. Средната възраст на групата ни е деветнайсет. Достатъчно големи сме, за да гласуваме, да отбиваме военна служба или да убиваме за родината. Достатъчно големи, за да убиваме и заради самите нас. Трябваше да ни вземеш несериозно. Сега вече разбра какви сме, нали? Четохме всичките ти доклади. Мислехте си единствено за нападение отвън, но дори и тогава не го смятахте за вероятно.

— Защо не ме застреля?

— Нямаш никакво въображение — каза маскираният и рязко заби ножа в слънчевия сплит на Броугън.

На вратата се появи още един човек.

— И двамата са готови.

— Имаше ли много шум? — попита маскираният с ножа. Беше доволен, че всичко протече така гладко. Бяха убили шестима въоръжени мъже без нито един изстрел. Преподавателите и учениците се бяха събрали в актовата зала за прегледа на деня. След няколко минути цялото училище щеше да е под контрола им. Когато се появеше Кадар, всичко щеше да е готово. Щеше да е доволен, а той възнаграждаваше всяка успешно изпълнена задача така стриктно, както наказваше провалилите се. А ако Дик бе успял да изпълни задачата си в замъка…

— Никакъв — каза новодошлият. — И двамата изпиха чая, който им приготвихме.

— Пет от шестимата с цианид — каза този с ножа. — Чий беше залогът? — бяха се обзаложили помежду си за резултата от акцията и спечелилият щеше да прибере десет ирландски лири.

— Мой — обади се маскираният с „Инграм“-а.

Докато говореха, Броугън се гърчеше в предсмъртна агония. Тялото му се изви, от устата му избликна кръв и той умря. Трупът му замръзна неподвижно.

— Хайде, имаме още работа — каза маскираният с ножа. Взе ключа от Броугън и отвори шкафа с оръжието. Зареди едно „Узи“ и пъхна в джоба си резервен пълнител.

в замъка на Фицдуейн — 17:46 часа

Фицдуейн смяташе, че на предната линия не трябва да се поставят жени. Бе виждал достатъчно убити жени и осиротели деца. Понякога дори кърмачета. Бе категоричен. Сега обаче една трета от хората му бяха жени, които съвсем не смятаха да се крият на тавана, докато всичко свърши. Освен това, трябваше да си признае, че има нужда от тях.

В крайна сметка, реши да ги използва според опита и уменията им. Резултатът не беше обнадеждаващ. С Катя Маурер положението беше ясно — тя бе медицинска сестра. В едно от складовите помещения на подземния тунел обособиха медицински център. Мечката очевидно бе доволен от решението. Логично бе Уна да се занимава с храната — тя познаваше замъка и знаеше кое къде е. Дадоха й кухненските помещения до голямата зала.

Джудит Нюман показа точна стрелба в тренировките, които Мечката бе организирал в главния тунел, а и тя ясно даде да се разбере, че желае да се бие наравно с мъжете, още повече, че не й липсваше опит. Затова Фицдуейн реши да присъедини и нея към групата под негово ръководство — Мъроу, дьо Гевен, Андреас и Хенсен, която щеше да отиде в „Дрейкър“.

Оставаше Етен. Нямаше никакъв опит, но бе решена да се бие, щом се налага. Единствената утеха беше, че под зоркото око на Мечката бе започнала да стреля добре. Въпреки това, Фицдуейн се опита да я убеди, да не взема пряко участие в бойните действия. Издърпа я в кабинета си, затвори вратата след себе си и изтъкна всички аргументи против участието й. Тя го изслуша мълчаливо, после го прегърна, целуна го и каза: