Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Мразя болниците, но тази специално започна да ми харесва. А има ли някакъв зъболекарски архив? — попита той.

— Оставих най-хубавото за най-накрая.

— Казвай — подкани го нетърпеливо Мечката.

— Следотърсачът бе програмиран да провери всички инциденти в Берн, които по някакъв начин може да са свързани с дейността на Палача. Оказа се, че преди няколко дни е бил напълно опожарен един зъболекарски кабинет, заедно със самия зъболекар, който е бил здраво завързан с тел за работния си стол.

— Съвсем в стила на Палача — каза Мечката, — макар че сигурно е имало и други мераклии измежду пациентите му.

— Мисля, че не е необходимо да казвам, че целият архив на зъболекаря е бил унищожен и всичко щеше да приключи дотук, ако не се бе оказало, че той е пазел копие от архива си в банков сейф.

— Вдовицата му сигурно ще иска да го прегледа. Предполагам, че описанието на зъбите на господин Лодж също е вътре.

— Право в целта.

— Матрьошка — каза Мечката, — ако ми позволиш да се изразя с думите на Хенсен.

— Gesundheit 29 29 Наздраве! (нем.). — Б.пр. — каза Фицдуейн.

Шефът на Крипо съзерцаваше екрана на компютъра. По лицето му имаше белези от атаката в „Мюри“. Преди няколко дни му бяха махнали шевовете и му казаха, че раните заздравяват добре. Съобщиха му още, че белезите ще му останат, освен ако не си направи пластична операция. Идеята за това не го въодушеви особено. Мисълта, че ще остържат кожа от задника му, за да я лепнат на лицето му, хич не му се понрави — предпочиташе да си остане с белезите, колкото и страховит вид да му придаваха. Никак не обичаше някой да му се меси и това върна мислите му отново към Палача, който за малко не го бе разчленил на съставните му части.

Удари два-три бутона по клавиатурата на компютъра.

— Наистина работи — каза той, — доказахте го. Но защо сега, когато сме толкова близо, вече не ни помага?

Хенсен сви безпомощно рамене:

— Просто не му задаваме въпросите правилно.

Шефът се загледа замислено в компютъра. Сърбяха го ръцете да отвори капака на машината и с отвертка и гаечен ключ да я накара да изплюе отговора. Бе убеден, че отговорът се крие някъде във вътрешностите на това електронно чудовище. Нещо трябваше да се направи, но какво? Нямаше ни най-малка представа. Знаеше, че пропуска нещо — нещо съвсем очевидно. Закрачи напред-назад из стаята, хвърляйки свирепи погледи към компютъра. След десетина минути, когато Хенсен бе започнал да се изнервя, Шефът спря и седна на стола.

— Искам да ми кажеш как мисли тая машина — каза той.

Разходката из „Марцили“ бе приятна, но никак не допринасяше за съсредоточаването му, мислеше си Фицдуейн. „Марцили“ бе дълъг парк, заграден от река Ааре от една страна и богаташкия квартал на Берн от друга, близо до сградата на Парламента и другите управленчески сгради, включително Интерпол и управлението на Федералната полиция.

Тъй като парка „Марцили“ бе съвсем близко до центъра на Берн, в този все още пролетен, но слънчев и топъл ден, зелените площи бяха покрити от почти голи женски тела. Очевидно в „Марцили“ бе задължително да се сваля горната част на банските. Стотици секретарки, служителки в отдели и правителствени помощнички жадно събираха слънчева топлина за дългата студена зима. Великолепно разнообразие от гърди поглъщаше ярките лъчи като колектори на слънчева енергия.

Гледайки ги, на Фицдуейн, който носеше противокуршумната си жилетка и леко памучно яке отгоре, му се струваше, че е навлечен. Хвърли един поглед на Мечката, който си тананикаше. След двете седмици в болницата и спокойствието, бузите му се бяха зачервили. Но като се замисли, Фицдуейн реши, че виновници за промяната в поведението му не ще да са само добрата храна и виното. Мечката и любов? Е, защо пък не, браво на фрау Маурер. Малкото й име бе Катя.

— Не те ли разсейва тази гледка? — попита той и проследи с поглед една пищна червенокоса, която прекоси тревата пред тях и се изтегна на една кърпа със затворени очи. Имаше прекрасно тяло.

— Напротив — каза Мечката. — Не мога да откъсна погледа си.

Фицдуейн се усмихна. Насочиха се към алеята, която следваше течението на реката. Малко по-надолу, само на няколко минути път бе мостът „Кирхенфелд“, където от водата бяха извадили тялото на Клаус Миндер.

Мечката седна на една пейка. Изглеждаше уморен. Метна едно клонче във водата и го проследи докато не изчезна от погледа му. Извади от джоба си омачкан плик и се опита да го пооглади.