Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Това е предположението ти за самоличността на Палача — каза Мечката, — намерих го в джоба си тази сутрин, докато се обличах.

— Май не съм познал — каза Фицдуейн сухо. — Вече почти няма съмнения, че Лодж е нашият човек, а само един Господ знае къде е. През последните две седмици вашите хора провериха всяко кътче в Берн.

— Какво те накара да заподозреш Балак?

Фицдуейн напълни шепата си с камъчета и едно по едно започна да ги хвърля. Харесваше му плясъка им във водата. Питаше се защо години наред хиляди хора са сядали на брега на реката и са правели същото. Дали пък от това коритото не се е повдигнало? Дали в крайна сметка реката нямаше да бъде задушена от мислители като него?

— Много неща. Но първото бе просто вътрешното ми чувство, че Балак не е човекът, за когото се представя. После много дребни неща ме наведоха на тази мисъл. Бил е любовник на Ерика. Достатъчно властна личност е фактът, че е художник означава, че познава отлично човешката анатомия. Работните му навици му позволяват да пътува много и да отсъства дълго, без никой да го заподозре. Направо е вманиачен на тема сигурност и безопасност. Ателието му е близо до мястото, където бе открито тялото на Клаус Миндер. Има и други неща, но те са по-скоро изводи и заключения, които на сегашния етап вече са излишни. Палачът е идентифициран и това не е Балак.

— Мм — замисли се Мечката, вече не чувстваше умора.

— Както и да е, не мисля, че би могъл да извърши нещо толкова драстично като момичето от шахматната дъска.

— Не забравяй, че си имаме работа с човек, който обича да играе разни игри — каза Мечката. — Палачът не следва общоприетата логика на нещата. Създал е своя собствена система от правила. Харесва му да си играе с официалните власти. Всъщност, това не е нещо необичайно. Преди години залових един крадец на коли, който в продължение на четири години бе действал необезпокояван, докато накрая не задигнал една полицейска кола и при това с надписи, с лампа и всички отличителни знаци. Като го попитах защо точно полицейска кола си е харесал, знаеш ли какво ми каза? Каза, че не могъл да устои на изкушението.

Фицдуейн се засмя и попита:

— Как се чувстваш?

— Добре, като се има предвид, че току-що съм излязъл от болница, е, от време на време ми се замайва главата. Когато всичко свърши, ще си взема дълга отпуска.

— Не съм убеден, че трябва да идваш на това съвещание.

— И да искаш, не можеш да ме спреш — каза Мечката. — Не забравяй, че вече имам лични причини, искам да видя Палача мъртъв.

— А къде останаха правата на гражданите и съдебния процес по закон? — усмихна се Фицдуейн.

Мечката поклати глава:

— Това не е обикновен случай. За него не важат обикновените закони. Това е по-скоро като унищожаването на чума — за да спреш заразата, трябва да унищожиш източника й.

Продължиха покрай реката. Ако минеха по моста и после свиеха по „Швеленматщрасе“, щяха да стигнат до Проекта „К“ за десет минути, но след като погледна Мечката, Фицдуейн извика по радиото една полицейска кола да дойде, да ги прибере. Мечката не се възпротиви. Беше се замислил.

Шефът на Крипо огледа хората на Проекта „К“ и очите му спряха на Мечката.

— Не трябваше да идваш, Хайни, много добре знаеш това. Искам от сега да ти кажа, че ако вземеш да припадаш, не очаквай аз да държа носилката. Много тежиш.

Мечката кимна:

— Ясно, шефе. Вече не си в първа младост.

— Пази си силите за други работи — обади се фон Бек.

— Тишина! — нареди Шефът. — Искам да ме слушате много внимателно. Съвсем скоро направихме първия си голям пробив. Платихме висока цена за това, но открихме базата на Палача в Берн и имаме представа кой може да е той, макар че, признавам, в това отношение сме доста затруднени. Лошото е, че няколко седмици след атаката в „Мюри“ разследването буксува на празен ход. Имаме данни за самоличността на Палача, но той сякаш се изпари независимо, че имаме негова снимка и архива от зъболекаря му. На всичкото отгоре зъболекарят, при когото Палача очевидно е ходил, умира няколко дни след атаката в „Мюри“, което означава, че той е все още в Берн. Знаем как изглежда и въпреки това, този психопат се разхожда нагоре-надолу безнаказано и то не само, за да разглежда забележителностите — той продължава да убива.

Извиках ви всички, за да ви предложа да променим подхода, който използваме за разследването. След „Мюри“ съсредоточихме всичките си усилия да открием Лодж, пренебрегвайки почти всичко друго. Провалихме се. Смятам, че е време да проявим малко повече творчество, като включвам и ефективното използване на компютъра.