Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Часовникът на Затворническата кула удари дванайсет.

Когато вратата се отвори, фрау Хунцикер вдигна изненадано глава.

— Хер фон Графенлауб — каза тя сепната, — не ви очаквах по-рано от следващата седмица. Мислех, че сте в Ню Йорк. Някакви проблеми ли има?

Беат фон Графенлауб се усмихна, но имаше недоспал вид, личеше си, че е разтревожен от нещо. Напоследък видимо се бе състарил. „Господи, та той е старец — за първи път си помисли тя.“

— Фрау Хунцикер, двамата с вас имаме малко работа, ще трябва да подготвим някои неща.

— Не би разбирам — каза секретарката, — всичко е наред.

— Вие се справяте чудесно, скъпа ми фрау Хунцикер, дори отлично — той стоеше до вратата на кабинета си. — Нямаме за никого до обяд. Не искам да ме безпокоите. След това ще ми трябвате. Ясно ли е?

— Да, хер фон Графенлауб — тя чу прещракването на ключалката. Разтревожи се. Фон Графенлауб никога не се бе държал по този начин, а и колко ужасно изглеждаше. Погледна стенния часовник. Имаше два часа на разположение. Но дисциплината си каза думата и тя възобнови работата си.

Засилен Айво се появи откъм жонгльорите, ловко избегна една майка с шумните й деца, заобиколи един щанд за цветя и плавно спря пред Фицдуейн. Вдигна визьора си. Зад гърба му гълтачът на огън започна да се престарава. Фицдуейн се надяваше, че майката наблюдаваше децата си, най-малкото сякаш искаше да се опържи.

— Здравей, ирландецо! — каза Айво. — Радвам се, че дойде.

— Дано да мога и да си тръгна — каза Фицдуейн, — последният път като се видяхме, едва не ме застреляха.

— Няма страшно — каза Айво. — Враговете ми не могат да ме открият. Притежавам свръхестествени сили.

— Не се обиждай — продължи Фицдуейн, — но не се тревожа за тебе, а за себе си. Нямам нито вълшебни кънки, нямам дори метла, а наоколо все ще се намери някой с опасни привички.

Айво седна срещу Фицдуейн и с ловкостта на фокусник измъкна от китарата си две боядисани яйца и започна да ги подхвърля. Очевидно свръхестествените му сили не включваха жонгльорство и Фицдуейн всеки момент очакваше да стане непоправимото. Надяваше се, че са твърдо сварени, защото в противен случай щеше да му трябва нова риза. Едно от яйцата се изплъзна от ръката на Айво и падна на масата точно пред Фицдуейн. Не се пръсна, стоеше си там счупено.

Айво сви рамене и започна да го бели.

— Все не мога да реша от кой цвят да почна.

Фицдуейн му подаде солницата.

— Това е една от големите дилеми на живота — каза той. — Искаш ли нещо за пиене?

Един сервитьор се приближи до масата им, гледайки Айво с неприкрито отвращение. Сбърчи нос, когато лекият бриз довя невидимите характеристики на рицарството и се огледа да види дали останалите клиенти са подушили нещо. За щастие вече бе късно за сутрешно кафе и още рано за обяд. Масите бяха почти празни. По свой начин Айво показваше вежливостта си — бе седнал така, че вятърът да духа от Фицдуейн към него, а не обратно.

— Една такава — посочи той бирата на Фицдуейн.

Фицдуейн погледна сервитьора, който сякаш се чудеше да вземе ли поръчката или не. Хюго донякъде го разбираше, но сега не му беше времето да се обсъжда личната хигиена.

— Моят ексцентричен, но много богат и влиятелен приятел, би желал една бира — каза той. Усмихна се и затисна една стофранкова банкнота с празната бутилка от бира.

Скрупулите на сервитьора изчезнаха със скоростта, с която прибра банкнотата, Фицдуейн си помисли, че с показаната ловкост той със сигурност би бил Айво по жонглиране.

— Господинът ще желае ли нещо друго? — попита сервитьорът. — Може би нещо за хапване?

— Господинът е на яйчена диета и както виждате, сам си носи яйцата, но би желал още сол — каза Фицдуейн, посочвайки празната солница.

Айво започна второто яйце.

— Написах книга — каза той с пълна уста, — по-точно — стихосбирка — той бръкна в китарата и извади един мръсен, но обемист пакет и го подаде на Фицдуейн. — Това е за приятеля ми Клаус и човека, който го уби.

— Клаус Миндер?

— Да — каза Айво, — моят приятел Клаус — и се умълча. Сложи малко сол на левия си палец, отпи от бирата и облиза солта. — Обичам текила.

— Явно ти липсва лимоновото резенче.

— Клаус е мъртъв и много ми липсва. Имам нужда от приятел, ти ще ми станеш ли приятел? Така ще можем заедно да открием човека, който уби Клаус.

— Мислех, че знаеш кой е той.

— Знам някои неща, даже доста, но не всичко. Имам нужда от помощ. Ще ми помогнеш ли?