Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Говорихте ли със съпругата ми? — по тона му личеше, че знае отговора.

— Тя не ви ли каза?

— Каза само, че сте вечеряли заедно след вернисажа — каза фон Графенлауб.

— Аха — Фицдуейн се почувства малко неловко при спомена за онази епична вечер. — Всъщност, видяхме се няколко пъти по различни поводи — продължи той, — а съвсем наскоро сержант Рауфман я извика за разпит. Беше очарователна, дори иронизираше. Явно се забавляваше. Отрече всичко и прозвуча доста убедително.

Фон Графенлауб седеше безмълвно, ужасен от мисълта, че може да чуе и още по-противни неща и в същото време отчаяно искаше да разбере истината.

— Островът, на който живея и където е училището на Руди, е бил дом за моя род вече седемстотин години. При заселването се е проляла много кръв. Земята била завладяна със сила, а основната съпротива идвала от друидски култ, известен под името „Жертвоприносителите“. При изпълнението на ритуалите си те носели животински маски. Нападали невинни хора, които ограбвали, а после убивали в името на техния Бог. Открити са десетки масови гробове на жертвите им от векове насам и това донякъде обяснява защо островът е обезлюден. Дори и в нашия просветен век, островът на Фицдуейн се смята за прокълнато място, където никой добър християнин не бива да живее.

— Чел съм нещо за това — каза фон Графенлауб, — беше в брошурата за училището „Дрейкър“. Но какво общо има някакъв си древен култ с всичко това? Жертвоприносителите са били изгонени преди седем века!

— Да, но представете си какво влияние може да има един такъв тайнствен култ върху младите хора като Руди. Тайна организация с независима структура, която използва сила и е само за посветени. Сам разбирате притегателната й сила за млад бунтар като Руди. А за целите на Палача подобна организация е просто идеална.

— Абсурд! — каза фон Графенлауб. — Та това са само догадки!

Фицдуейн кимна:

— Така е. Голяма част от нещата, които ви казах са предположения. Няма доказателства, че Руди е участвал в някакъв култ, нито че Палачът е замесен в нещо подобно. Остава обаче татуировката, която е имал на ръката си и която със сигурност има нещо общо с Палача. В противен случай, целта на всичко, което се случи — дали е игра или нещо по-сериозно — става още по-неясна. Искам да ви покажа нещо.

Фицдуейн постави касетата, записана от рейнджърите и натисна бутона. Когато филмът свърши, постави тънка папка с писма пред безмълвния фон Графенлауб.

— Този филм е правен след смъртта на Руди — каза Фицдуейн. — Тази малка групичка е излязла от училището „Дрейкър“. Маските, за съжаление, пречат на разпознаването.

— Защо смятате, че Руди е бил замесен? — гласът на фон Графенлауб звучеше странно. — Татуировката и по-точно самата рисунка е доста разпространена, ако не се смята кръгът от цветчета. Това е знакът на протеста, нищо повече. Много младежи в наши дни имат подобни татуировки.

Фицдуейн отвори папката с писмата. Извади едно и го показа на фон Графенлауб.

— Познавате ли почерка?

— На Руди е — кимна той. Потърка хартията между пръстите си като че ли това щеше да му върне мъртвия син.

— Руди се е отчуждил от вас — каза Фицдуейн, — а майка му е била мъртва. Били са твърде близки с Врени, а той се е нуждаел от някого, който ще може по-трезво да прецени нещата. Започнал да пише на Марта. От написаното трудно може да се разбере нещо, защото липсват конкретни факти, но на фона на това, което вече знаем, най-разумното обяснение изглежда е, че той е бил обвързан с някакъв култ, бил е замесен в нещо, което явно не е могъл да понесе, опитал се е да зареже всичко и е разбрал, че изход няма.

— И затова се е самоубил.

— Не — каза Фицдуейн, — не мисля, че се е самоубил или поне не по собствено желание. Смятам, че или е бил убит, или е бил заставен да се самоубие, което в крайна сметка е едно и също. Вероятно никога не ще открием истината.

— Мога ли да взема писмата му?

— Разбира се — Фицдуейн вече бе направил копия, тъй като очакваше подобно развитие. Писмата бяха потискащи. Особено последното, писано седмица преди смъртта на Руди:

„Матинка,

Така ми се иска да ти кажа какво става тук, но не мога. Заклел съм се да пазя тайна. Отначало мислех, че това е верният път, но сега, когато зная много неща, вече не съм чак толкова сигурен. Напоследък много мислих. Мястото предразполага за подобен род дейност. Толкова е пусто и празно в сравнение с Швейцария, а и винаги се чува прибоят. Всичко е толкова странно, не е като истинския живот.