Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Като по уговорка останалите излязоха и оставиха Фицдуейн и фон Графенлауб сами. Това, което фон Графенлауб щеше да чуе, бе достатъчно неприятно и не беше необходимо да го поставят в неудобно положение пред цялата група.

— Ще бъда възможно най-кратък — каза Фицдуейн — и ще наблегна по-скоро на изводите, а не на причините. Ако желаете, след това можем да проследим логиката на заключенията. Вече ви казахме за Палача, но сега няма да говорим това, какво знаем за него, а по-конкретно, за начина му на действие. Смятаме, че целта му е по-скоро да печели пари, а не толкова да защитава някакви идеали, но в крайна сметка, явно се стреми да прецака системата и да извлича облаги от това, демонстрирайки едно доста зловещо чувство за хумор. Очевидно експлоатира естествените подбуди и каузи на хората, които съществуват в момента. Не му е необходима някаква последователна идеология. Всяка от малките терористични групи, които използва, си има някаква своя кауза, в името на която се бори, а Палачът просто прибира парите.

Явно, подбира хората си. Всеки от последователите му, които обаче едва ли биха се смятали за такива, тъй като са членове на различни обособени групи, са млади идеалисти с повишена сексуална активност. Той се възползва от това и особено от сексуалния заряд, който е превърнал в инструмент за манипулиране. Нищо ново под слънцето — това столетия наред е било основа на тайни ритуали и секти. Вземете например сексуалния оттенък на сатанинските обреди от древните култове преди появата на християнството или обратното — отсъствието на секса при католиците.

Фактът, че използва сексуалния нагон като инструмент за манипулиране, ни навежда на мисълта, че самият той има сексуални проблеми. Смятаме, че е и хетеро- и хомосексуален със силно изразени садомазохистични наклонности от най-жесток вид.

— С една дума чудовище — каза фон Графенлауб.

— Може и така да се каже — съгласи се Фицдуейн, но ако искаме да го заловим, подобни предубеждения само ще ни затруднят. Вероятно той изглежда и се държи като напълно нормален човек, като вас и мен.

— И никой не знае какво се крие под прозаичната му външност — каза фон Графенлауб замислено.

— Точно така — съгласи се Фицдуейн.

Фрау Реми приключи с покупките и сега бе седнала в едно открито кафене на „Беренплац“ на едно кафе и малка паста, е, може и две. Беше доволна, защото успя да купи с намаление три бутилки крушов ликьор, който съпругът й Герхард обичаше много и които кротичко стояха в пазарската чанта в краката й.

Герхард ставаше по-поносим, ако след вечеря си вземеше обичайната доза крушов ликьор, а и после, когато си легнеха, заспиваше веднага и така не се стигаше до това, което фрау Реми наричаше „оная работа“. Вече наближаваха шестдесетте и беше време Герхард да си намери друго развлечение — да колекционира марки или нещо от този род. Погледнато от друга страна обаче, мисълта, че след двайсет и осем години брак мъжът й все още я желаеше, ласкаеше самолюбието й.

Тя се усмихна на себе си. Беше много приятно човек да поседи на слънце на „Беренплац“ и да наблюдава минувачите, всеки вглъбен в собствения си малък свят.

Някакъв тип с кънки, наметало и каска, с преметната през рамо китара, спря пред нея и се огледа. После внезапно се отдалечи и се сля с тълпата.

Фрау Реми така и не разбра какво точно стана. Нещо мина пред нея, някой сякаш се закашля и тя осъзна, че е вперила поглед в надупчената си пазарска чанта. От пръснатите бутилки се носеше аромат на крушов ликьор.

Разсъдъкът й отказа да даде обяснение на случилото се. Фрау Реми не отиде в полицията. Тя взе гнусливо пазарската си чанта и с извърната настрани глава, внимателно я пусна в един кош за отпадъци. После купи още три бутилки ликьор и се прибра в къщи.

Два дни мълча като риба.

— Защо избра точно това място? — попита ливанецът и се огледа. Кафенето бе пълно с екземпляри, които спокойно можеха да минат за герои от филм на Фелини. Почти всички мъже имаха бради, бяха облечени с протрити дънки, носеха обици и големи черни шапки. Момичетата се различаваха главно по това, че повечето от тях нямаха бради. Всички пиеха бира или млечен шейк и пушеха хашиш. Един-двама да бяха на над двайсет и пет, а хлътналите очи и бледата кожа показваха, че малко от тях са загрижени за дълголетието си.

— Какво толкова чудно има? Трябваше бързо да се махнем от улицата. По дяволите, та ти дори не улучи проклетото копеле!