Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Щракна запалката и пламъкът се задържа. Франц лежеше отпуснат на земята, където го беше блъснал — беше в съзнание, но бе изпаднал в шок. От остатъка от лявата му ръка течеше кръв. Бе отрязана малко над лакътя.

Фицдуейн свали колана си и го стегна над раната докато кръвта почти спря. За да направи турникета, трябваше да остави запалката и да работи в пълна тъмнина. Ръцете и дрехите му потънаха в кръв. Започна да успокоява сержанта, но не получи отговор, а и допира до тялото му бе хладен. Необходима бе незабавна медицинска намеса. Самата рана не беше смъртоносна, но Фицдуейн бе виждал хора и с по-малки рани да умират от загуба на кръв, пък и сержантът не беше в първа младост.

Започна да го влачи към изхода. Когато видя първите снопове светлина настроението му се повиши, наближаваха желязната врата и пътя. Но Франц тежеше, не можеше да върви и затова Фицдуейн го носеше в пожарникарска хватка. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Стомахът му се сви. Беше заключена от външната страна.

Върна се десетина крачки обратно, остави полицая и отиде да си вземе пушката. Ръката на Франц лежеше наблизо. Остави я така, но после, несигурен дали микрохирургията може да върши чудеса, свали якето си, уви я в него и се върна при Франц.

— Не вдигай глава — каза Фицдуейн, но полицаят не реагира.

Фицдуейн не вярваше, че с ловна пушка може да се пребори със стоманена врата, но си струваше да опита.

Отстъпи на около два метра и насочи пушката към бравата. Стреля два пъти последователно.

Килмара не го беше излъгал за куршумите. Стоманената врата се пръсна като яйчена черупка. Парчета от вратата се посипаха по пътя, и в тъмния коридор нахлу ивица светлина. Фицдуейн бутна това, което бе останало от нея и изнесе Франц навън.

Няколко метра нагоре по пътя Мюлер тъкмо излизаше от колата си. В ръцете си държеше представителна кутия. Погледна към Фицдуейн, който носеше полицая, пушката му още димеше и целият бе в кръв. В първия момент разсъдъкът му отказа да проумее това, което очите му виждаха, на лицето му бе изписано пълно смайване. След това изпусна кутията и се втурна към тях. Сложиха Франц в колата и го покриха с одеяло.

— Фенерче? — каза Фицдуейн. — Имаш ли? — опита се да се сети за немската дума и се ядоса, че не бе учил чужди езици. Обясни с жестове какво иска. Мюлер кимна, отбори багажника на колата и извади един мощен прожектор. Фицдуейн го взе и бутна Мюлер на шофьорското място.

— Болницата и полицията! Hospital and Polizei, тръгвай! — извика той. Удари покрива на колата и Мюлер потегли със свирещи гуми.

Фицдуейн постави нови два патрона и се върна в коридора. Придвижваше се внимателно, както го бяха учили, пушката бе готова за стрелба. Вероятно вътре вече нямаше никой, но не виждаше причини да се държи като глупак. Осъзнаваше, че ако наистина мислеше за живота си, щеше да изчака полицията, но просто нямаше търпение.

Забеляза, че всички лампи в тунела бяха методично изпочупени. От една страна това осигуряваше прикритие в тъмнината за бягството, а от друга бе като алармена система — който и да влезеше, щеше да стъпи върху стъклата. Вратата към хранилището на сирене зееше отворена. Помещението беше дълго и в него се редяха рафт след рафт с пити сирене, всяка от която имаше клеймо за производство, тегло и вид.

В ъгъла имаше две порцеланови мивки. Фицдуейн насочи лъча на прожектора към тях. Бяха облети с кръв. Проследи кървавите следи и лъчът освети едно тяло, с престилка, която някога е била бяла, а сега бе пропита с кръв. Трупът бе обезглавен. Наведе се, за да разгледа тялото по-отблизо. Покритият с плочки под лепнеше от кръв. Очевидно бяха сложили главата на жертвата в мивката, като при ритуално убийство. Можеше да си представи ужаса на момчето, когато шията му е допряла студения ръб на мивката.

Погледна в мивките, но главата не се виждаше никъде. Огледа пода и като не намери нищо, започна да се чуди защо ли им е притрябвала главата. Като доказателство за изпълнено поръчение или да попречат на бързото идентифициране? Спомни си за убийството на шахматната дъска и за странното чувство за хумор на извършителя и се досети какво може да са направили. Освети с прожектора рафтовете с безупречно подредените пити със сирене и започна да ги преглежда един по един. Скоро откри това, което търсеше и макар да бе подготвен, когато я видя стомахът му се преобърна. Главата на Феликс Крейн го гледаше между две пити от най-доброто сирене на Мюлер.

Фицдуейн излезе на пътя и зачака полицията. Паркираният камион го нямаше. Не си спомняше дали когато изнесе Франц, камионът бе там. Представителната кутия лежеше на земята, там, където Мюлер я бе захвърлил.