Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Лифтовете са обезопасени — отвърна Марта, — имаме опит в тези неща — забеляза, че очилата на Фицдуейн гледаха към гърдите й и се изчерви.

Вярно беше, че алкохолът удря по-силно, когато си на по-високо. Отиде на бара за още вино и скоч за Марта. Всички вървяха с люлеещата се походка на професионален убиец от второкласен филм. Май само той не беше със скиорски обувки. Едно петгодишно момче пред него си взе нещо, което приличаше на бира. Фицдуейн поклати глава. В такива моменти родината му липсваше. Запромъква се обратно между хората и даде питието на Марта.

— Пееш ли тиролски песни? — попита той.

— Оскар често пееше — каза тя тихо.

— Винаги съм си мислел, че това е нещо като да караш колело, като се научиш, не се забравя — загледа се към един скиор с незнаен пол, който демонстрираше майсторско владеене на ските и в първия момент не усети промяната у Марта. Скиорът не бе преценил правилно разстоянието и се бухна в дървения парапет на хижата.

— Оле! — каза доволно Фицдуейн. Започна да ръкопляска и другите го последваха. От снега се показа почервеняло от яд лице, събра останките от нараненото си самочувствие, свали ските и гордо се запъти към лифта.

— Извинявай — обърна се Фицдуейн към Марта, — става дума за Оскар Шупбах, нали?

— Да — в очите й имаше сълзи. — По дяволите — каза тя и ги избърса. Покрай тях мина малка, но шумна група от ентусиазирани скиори.

— „Човекът, с издяланото като от махагон лице“ — цитира той. — Врени ми разказа за него, Андреас също го спомена. Смятам да се видя и с него, докато съм тук.

— Няма да можеш — каза Марта. — Оскар е мъртъв.

— Мъртъв? Не може да бъде, та аз вчера говорих с него! — невярващо каза Фицдуейн. — Уговорихме се да се срещнем тази вечер в Зименфеле, хижата до водопада.

— Той обичаше това място — каза Марта, — често ходеше там да пие вино и да поиграе на карти. Обикновено там посрещаше клиентите си. Беше екскурзовод.

— Да, знам.

Марта потъна в спомени. Погледна скиорите на склона.

— Научи ме да карам ски. Всички ни научи. Той бе част от нашия живот. Винаги когато сме идвали в Ленк, Оскар бе тук. Карахме ски заедно, ходехме на походи в планината, а лятно време разговаряхме. Не мога да повярвам, че вече го няма.

Марта млъкна, Фицдуейн чакаше. Спомни си как Врени говореше за Оскар със същата обич. Какво ли е знаел той? Бил е толкова близък на семейството, видял е много, и вероятно се е досещал за останалото. Явно някой е знаел за подозренията му. А може би просто прибързваше. Нищо чудно в смъртта на Оскар да няма нищо подозрително.

— Как е станало?

Марта трепна, беше се отдала на спомени.

— Не знам подробностите. Зная само, че е отишъл в Зименфеле да чака клиент, никой не дошъл и Оскар тръгнал да се прибира. Блъснала го е кола и шофьорът е избягал.

— Има ли свидетели?

— Мисля, че не — каза Марта, — но по-добре е да питате в полицията.

Фицдуейн гледаше как виното му изстива. Стана, влезе вътре и се обади на Мечката. Той го изслуша мълчаливо и после каза:

— Ще се обадя в местната полиция. Кога ще се видиш с Феликс Крейн?

— Вероятно утре, още не съм го открил.

— Ще уредя да ти пратят един от местните ченгета — каза Мечката. — Може да не е в твой стил, но не ми харесва това, което става. Къде си отседнал, искам да ти се обадя по-късно.

— В Зименфеле.

От другата страна на линията последва мълчание. Мечката въздъхна.

— Не предприемай нощни разходки и винаги си осигурявай гърба.

— И не говори с непознати.

— Не е смешно.

— Прав си.

Местният полицай бе добродушен сержант на име Франц, със загоряло лице и голям месест нос. Имаше загрубелите ръце на фермер, което си беше така, когато не беше на работа. Пристигна с един фолксваген-калинка, тъкмо когато Фицдуейн привършваше със закуската си. Той поръча още една чаша кафе, а след кратък размисъл и един шнапс. Жестът му бе оценен по достойнство. С Франц се говореше непринудено. След посещението на Килмара Фицдуейн вече имаше официален статут и сержантът се отнасяше с него като с колега. На Хюго му се струваше необичайно да го смятат за полицай.

Оказа се, че Оскар Шупбах е някакъв далечен роднина на сержанта. Разговорът за смъртта му явно разстрои добрия сержант и Фицдуейн му поръча още един шнапс от чисто медицински съображения. Мина му мисълта, че закуската с швейцарски полицаи започваше да му става навик.

— Оскар бе добър човек — каза Франц, чието настроение се бе оправило от втория шнапс. — Жалко, че не успя да се запознаеш с него.