Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Кадар отвори сака си, измъкна пет обемисти пакета и ги раздаде на терористите.

— Във всеки от пакетите е оръжието, което ще ползвате, в плика ще намерите сведения за мишените, билети и други. Предлагам всеки да прочете инструкциите си, за да мога да дам разяснения, ако се наложи.

Беше тихо, чуваше се само шумоленето на хартия, когато терористите отваряха пакетите си. Една от двете жени в групата извади сгъваем нож, който носеше от вътрешната страна на лявата си ръка. Казваше се Силви и бе от френската „Аксион Директ“. Силви прочете инструкциите си и вдигна глава към Кадар. Той не реагира.

— Вероятно ще искате да прегледате и оръжията си — подхвърли той.

Терористите започнаха да разопаковат. Под най-горната обвивка имаше найлон, а под него восъчна хартия. Пистолетите не бяха покрити със смазка и, макар незаредени, бяха готови за стрелба. Имаше три чешки „Скорпиона“, а Силви извади деветмилиметров „Инграм“ със заглушител. Постави пълнител и зареди.

Последният от петимата терористи, швейцарец, под кодовото име Зигфрид, гледаше невярващо петдесет сантиметровия отломък от полирана каменна плоча, който бе разопаковал. На него имаше издълбани букви. Лицето му побеля. Вдигна поглед към Кадар и попита:

— Това шега ли е?

— И да, и не — каза Кадар. — Това не е какъв да е камък, макар че не е в истинския си размер. Просто не можах да донеса цялата плоча. Но смятам, че и така можеш да разбереш замисъла ми.

Зигфрид се скова от страх, нещо, което никога не му се бе случвало преди. Осъзнаваше, че трепери, но просто не бе в състояние да се овладее. Погледът му се замъгли, устата му пресъхна. Спомни си за хората, които бе убил. Винаги се бе питал как ли се чувства жертвата, когато гледа дулото на пистолета му и знае, че е обречена, че каквото и да направи или каже, изходът ще бъде един. После се сети колко поръчки на Кадар бе изпълнявал и гневът му го накара да се посъвземе.

— К-какво значи това? — думите му излязоха като шепот, толкова тихо, че дори и жуженето на насекомите можеше да ги заглуши. — Защо? — попита той. — Защо?

— Както знаеш, плащам добре — каза Кадар, — но изисквам подчинение, пъл-но под-чи-не-ние — той натърти всяка сричка.

— Винаги съм ти се подчинявал.

— Боя се, че не е точно така — каза Кадар. — Преди два дни си бил викан на разпит от Крипо. Задържали са те двадесет и четири часа и едва тогава са те освободили. При това положение ти не трябваше да се явяваш на срещата. Може да са те проследили.

— Но това беше просто обикновен разпит. Нищо не им казах. Те нищо не знаят.

— Може, но ти беше длъжен да съобщиш за задържането си, а не го направи.

— Исках да работя за теб. Проектът „Здравец“ е толкова близо.

— Е, не можем да имаме всичко, което ни се иска. Не го ли научи това още в училище? — Кадар погледна Силви: — След около трийсет секунди — обърна се отново към Зигфрид: — Мислех, че си разбрал какво е — каза той, посочвайки плочата. — Това е отломка от надгробен паметник. Нямах време да направя необходимия надпис.

„Инграм“ има скорострелност от хиляда и двеста куршума в минута — приблизително два пъти повече от обикновеното ръчно автоматично оръжие. Силви отнесе главата на жертвата си за по-малко от секунда.

Кадар стана. Посочи към пликовете и опаковъчната хартия нахвърляни наоколо:

— Както знаете, аз съм загрижен за опазването на околната среда. Ще ви бъда признателен, ако съберете това на тръгване.

— Ами това? — попита ливанецът и кимна с глава към трупа на Зигфрид.

— Не се притеснявай — отговори Кадар, — той ще се разложи — след което изчезна в гората.

Всъщност Айво беше все още в Берн и то в близост до управлението на полицията, но бе станал неузнаваем — предишният Айво вече не съществуваше. На негово място се бе появил съвсем нов човек, който щеше да се справи със задачата, която си бе поставил — една личност с легендарна смелост и мъжество, която щеше да преследва целта си до край. В началото това бе само галеща въображението мисъл, породила се докато чакаше Маймуната на гарата, и която поразеният от дрогата разсъдък на Айво бе превърнал в реалност. Той беше Сър Айво, благородният рицар.

За да се придържа към новия си образ, той бе възприел нов стил на облекло. И тъй като доспехи и други рицарски принадлежности не можеха да се открият лесно в центъра на Берн, се наложи да импровизира. Вместо с ризница бе облечен с яркочервен кожен костюм, каквито обикновено носеха мотоциклетистите, окичен с многобройни ципове и вериги. Върху това носеше палто от платно за рисуване и наметало на малки знаменца от плат за пердета. Вместо кон бе яхнал ролкови кънки, а за шлем му служеше мотоциклетистка каска с тъмен визьор.