Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Когато искаше да говори, те не му разрешиха. Накараха го да напише всичко, което знае, все още със запушена уста. Апартаментът му бе малък и те искаха да са сигурни, че няма да се опита да вика за помощ. После отново го измъчваха, за да проверят дали не ги е излъгал. Не беше ги излъгал. Макар и вече възрастен, той бе доста издържлив. Изтърпя и втората серия мъчения, но още повече го болеше от това, че предаде Айво.

Накрая, когато посетителите разбраха, че старецът им е казал всичко, което знае, и че имат описанието на Айво, те го обесиха. Нямаше да им отнеме много време да намерят Айво. Берн бе малък град.

Шефът на Крипо бе потънал в мечтания. Това бе допустимо, като се има предвид колко много работеше в последно време, а и особено след удовлетворението, което се бе разляло по жилите му от двадесетте минути в апартамента на Матилд, където бяха отскочили за едно бързо. Когато вдигна телефона, бе все още в добро настроение. Позна гласа на патолога, който никога не носеше добри новини. Рязането на трупове не беше много весела работа.

— Ернст Кунилер — каза патологът.

Шефът на Крипо се замисли. Изведнъж се сети. В Берн ставаха обикновено по две самоубийства на седмица. Ставаше дума за последното.

— Да, сетих се, старецът, който се обеси. Какво има?

— Не се е обесил — каза патологът, — някой му е помогнал и то доста старателно.

На полицая му прилоша. От хубавото му настроение не бе останала и следа.

В Ленк Фицдуейн трябваше да се види с трима човека, а и никога досега не бе ходил на истински ски курорт. Ленк не бе световноизвестен курорт, където се разминаваш с бивши монарси, филмови звезди, арабски шейхове и тълпи телохранители, напротив — бе по-скоро семеен курорт, където ходиш с познати. Активният сезон бе приключил и това личеше по всичко. Още като стигна до долината, където бе разположен Ленк, Фицдуейн се изненада от това, което видя. Нещо липсваше. Имаше крави, имаше кафеникава трева, която сякаш не бе много убедена, че зимата е свършила, по склоновете на долината се гушеха хижи, навсякъде имаше алпийски цветя, но сняг нямаше.

Слънцето блестеше. Той засенчи очите си, огледа наоколо, после вдигна глава и веднага се успокои. Картичките не лъжеха. Животът в селището може би замираше, но горе по склона ски лифтовете работеха. А още по-нагоре се виждаха пистите, където черни точици се движеха на зигзаг.

Май трябваше да си вземе слънчеви очила. Докато плащаше, се сети, че инфлацията зависи от снега. Или, както Ерика фон Графенлауб бе казала: „Защо трябва да плащаме двайсет процента повече за няколко хиляди метра височина?“ Денят бе топъл, а въздухът — кристален. След малко Фицдуейн реши, че подобни изказвания са тъпи.

Личеше си, че Марта фон Графенлауб е най-голямото дете. Докато Андреас, Врени и Руди все още бяха на пътя към зрелостта, тя вече го бе извървяла. Вече не бе момиче, а истинска жена — уверена, уравновесена, приятелски настроена, но предпазлива.

Срещнаха се на верандата на хижата, както предварително се бяха уговорили, гледаха скиорите и слушаха свистенето на ските по снега.

Надолу Марта беше обута със скиорски панталон и яркочервени скиорски обувки. Нагоре бе само с една фланелка с къс ръкав, която се състоеше предимно от дупки. Фицдуейн се чудеше дали не й е студено или пък надолу горещо. Имаше хубава кожа и златист загар. Излъчваше здраве и кипеше от енергия. Зърната на гърдите й личаха през фланелката. Интересно, Фицдуейн никога преди не бе смятал швейцарките за секси.

Насили се да откъсне поглед от привлекателната гледка и се загледа в пистата, където групичка от невръстни скиорчета го караха да се чувства безнадеждно изостанал. Бяха толкова малки, че сигурно още бяха с пелени. Всички имаха очила и караха ски с такова умение, сякаш са се упражнявали още в утробата на майка си. Нараненото му самочувствие обаче бе възстановено, когато едно от суперхлапетата седна в снега и се разплака като нормално дете. Малкият звяр сигурно бе нередовен майор от швейцарската армия.

— Много сте мълчалив — каза Марта с усмивка. Притежаваше способността да запазва дистанцията и в същото време да се държи приветливо. — Идвате в планината чак от Берн, за да се срещнете с мен, а не казвате нищо.

— Впечатлен съм от гледката — каза Фицдуейн. Пиеше греяно вино, което на пръв поглед изглеждаше най-подходящото нещо, когато си заобиколен от сняг, но когато очилата му се замъглиха, вече не бе съвсем сигурен в правилния си избор. — Тия неща ми напомнят за хеликоптер — каза той, посочвайки лифтовете, — а аз не обичам хеликоптерите.