Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Аз също съжалявам — каза Фицдуейн и се ядоса на себе си, че толкова дълго бе отлагал идването си в Ленк.

— Но какво да се прави, такива произшествия не са рядкост.

— Не е било произшествие — каза Франц мрачно, — освен ако е възможно да те прегази два пъти една и съща кола.

На път за Ленк и мандрата, в която работеше Феликс Крейн, минаха покрай мястото на произшествието. На пътя, където бе текла кръвта, все още имаше посипан пясък. Франц посочи къде точно е умрял Оскар и се прекръсти, Фицдуейн изтръпна и го загложди предчувствие, че лошото тепърва предстоеше. После се замисли за Крейн, за Врени, за това, че същия ден го следяха и за това как се прави сирене.

Фицдуейн обичаше сирене и бе любопитен как точно става всичко. Отпред имаше малък, но добре оборудван магазин, където бяха изложени предимно швейцарски сирена, а отзад — малък цех. Обграден от вани от неръждаема стомана и електронно устройство за следене на процесите, млад чирак биеше масло на ръка. Всяка пита сирене носеше клеймото на производителя.

Майсторът бе як мъж с буйни мустаци, които криеха усмивката му. Нямаше вратовръзка, беше навил ръкавите си и бе препасал дълга, бяла колосана престилка. Приличаше на бръснар. Сержант Франц му каза нещо и после се обърна към Фицдуейн:

— Казва се Ханс Мюлер — след което представи и Фицдуейн.

Като чу името си, Мюлер светна и сърдечно раздруса ръката на Фицдуейн. Ако се съдеше по мускулите на ръцете му, очевидно бе чиракувал дълго време, биейки маслото на ръка.

— Казах му, че си приятел на Оскар — поясни Франц, а лицето на Мюлер придоби сериозно изражение — и че искаш да се срещнеш с Феликс Крейн по личен въпрос.

— Крейн тук ли е? — попита Фицдуейн оглеждайки наоколо.

— Не, няма го — каза Франц, — вече не работи тук, само от време на време изпълнява някои поръчки. Сега е в хранилището за зреене извън града. Всъщност то е една пещера, издълбана в скалите. Поддържа необходимата температура и влага без никакви климатични инсталации. Крейн основно се занимава с обръщането на питите сирене, но върши и други работи — Мюлер каза нещо и махна с ръка към чираците, всеки от които бе зает с нещо. После се усмихна на Фицдуейн. Франц се обърна към него и поясни: — Забелязал е интереса ти и пита дали желаеш да те разведе из цеха. С удоволствие щял да ти покаже всичко.

Фицдуейн кимна:

— Наистина ще ми е интересно.

По-късно Фицдуейн често си припомняше едночасовата им обиколка из цеха и непрекъснато се питаше какво ли щеше да се случи, ако бяха тръгнали да търсят Феликс Крейн веднага. Може би пък това спаси живота му.

За нещастие обаче, след всичко, което се случи тогава, Фицдуейн така и не можа да преодолее неприязънта си към сиренето.

Движеха се бавно нагоре по склона откъм сенчестата страна на долината. На сянка въздухът бе студен. Планинските върхове, които обграждаха долината, създаваха усещане за клаустрофобия. Какво ли е било преди, когато е нямало жп-линии, планински тунели и пътища. Нищо чудно, че местните хора така държаха един на друг. Просто релефът бе такъв, че за да оцелееш, нямаш друг избор, освен да работиш със съседите си.

Сержант Франц караше бавно.

— Какво търсим? — попита Фицдуейн.

— Лесно можем да го подминем, от пътя се вижда само една сива желязна врата в скалата — отговори Франц.

Напред в далечината видяха един паркиран тъмносин камион.

— Ето там е входът, на около трийсетина метра преди камиона — каза Франц.

Отначало Фицдуейн не видя нищо. Входът бе малко по-навътре и с времето бе придобил цвета на скалата, в която беше направен. Едва когато спряха пред него, успя да види желязната врата. Изглеждаше много древна, а на височината на очите имаше отвор с решетка.

Франц отиде до камиона, надникна в кабината и се върна при Фицдуейн, който стоеше до вратата.

— Няма никой — каза той, — сигурно някой от доставчиците е отишъл да пусне една вода.

На вратата висеше отворен катинар, Фицдуейн бутна вратата и тя се отвори. Беше тежка, но се отваряше лесно. Очевидно беше балансирана, защото след него бавно се затвори. Озоваха се в началото на тунел, който се осветяваше единствено от светлината, която влизаше през решетката. Краят му бе потънал в мрак.

Франц потърси ключ за осветлението. Превключи го, но нищо не стана.

— По дяволите, не си нося фенерче. Всъщност не е много далеч.

В тунела бе хладно, но сухо — Фицдуейн усети, че нещо изпод краката му изскърца. Беше като хрущене на стъкло от електрическа крушка.