Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Сър Айво знаеше, че врагът го дебне и затова бе решил да се предреши като безобиден трубадур. Носеше една китара, чиито струни почти липсваха, но това нямаше голямо значение, тъй като таргата бе изрязана, за да служи като ножница, оръжейно хранилище и хранителен склад. Вътре имаше пет-шест яйца и изцапаната с кръв мотоциклетна верига, която изпълняваше ролята на рицарския боздуган.

В новите си одежди Айво изглеждаше по-пълен, по-висок и с каската — неузнаваем. Смелият рицар вдигна визьора си и запали цигара. Обмисляше следващия си ход. Знаеше повече за мъжа, убил Клаус, но въпросът беше какво да прави с тези сведения. Нямаше да е лошо да потърси помощ. Тежко е, когато няма с кого да поговориш и да поискаш съвет. Защо не бяха няколко рицари — като Рицарите на кръглата маса.

Благодарение на Маймуната знаеше доста неща за убиеца. Сигурно щеше да научи още, ако глупакът не му бе извадил нож. Явно си е мислел, че Айво не може да се бие. Що се отнася до него, вероятно не се е лъгал, но Сър Айво — виж, това беше нещо друго. Бе парирал ножа с щита си (многострадалната китара, която изгуби и последните си струни в този инцидент) без никакво усилие и повали негодника с няколко удара на боздугана. Отначало се ужаси от това, което бе направил, но си каза, че един рицар би трябвало да е свикнал с подобни гледки.

И все пак това не трябваше да се случва — сега разполагаше с куп сведения и описание на убиеца, по които вероятно би могъл да го разпознае, но лошото бе, че не знаеше кое е истина и кое е измислица на Маймуната. В страха си той бе казал всичко, което му бе дошло наум и никак не беше лесно да се пресеят фактите от лъжите му.

Айво си записа всичко, което научи от Маймуната и бе опитал да направи вероятен портрет на мъжа по описанието, което получи. Имаше представа как е изглеждала стаята, където са били отведени Клаус и Маймуната. Знаеше какви са били сексуалните предпочитания на русокосия мъж и какво точно са правили. Знаеше също, че русата коса е всъщност перука и че е не само вид прикритие, но и нещо като спомен за някой си Рестън. Знаеше, че мъжът говори перфектно берндойч, но вероятно не е швейцарец. Знаеше и много други неща.

Имаше списък на регистрационни номера на коли, но Маймуната бе направил фаталното движение, преди да му ги обясни.

Сър Айво бръкна в китарата и извади едно твърдо сварено яйце. Беше червено — с цвета на кръвта. Това му напомни за гледката, която представляваше лицето на Маймуната след удара с веригата. Прилоша му, но той потисна това усещане и си каза, че това е съдбовен знак. Щеше да намери този мъж, но му трябваше помощ.

Може би Мечката, помисли си Айво, единственият полицай, който се отнасяше с него като с човешко същество. Не, не става, нямаше да прояви разбиране за Маймуната, все пак бе полицай. Щеше да го разпитва, но нямаше време за губене докато не свърши всичко.

После се замисли за последния човек, който му бе помогнал — ирландецът. Това май бе добра идея. Ще намери ирландеца и ще го провери. Ако реакцията му се окаже задоволителна, ще му покаже бележките си и заедно ще намерят убиеца. Двама рицари още не стигаха за кръглата маса, но поне щяха да сложат началото. Лесно ще намери ирландеца, беше го виждал из града и преди, а и Берн бе малък град. Като всеки възпитан швейцарец сър Айво внимателно изхвърли черупките в едно кошче наблизо и пое по пътя си.

Полицията бе викала на разпит възрастния човек, но той не им каза нищо. Познаваше Айво и често бе помагал на него и други като него било с храна, било с малко пари. Бе преуспял в този град и тъй като жена му бе починала, а децата му излезли от дома, бе решил, че е дошло времето да се отблагодари по някакъв начин на Берн — градът, където бе живял добре. Сега единствената му цел бе да помага на тези, на които щастието не се бе усмихнало.

Полицаите знаеха с какво се занимава старецът и го уважаваха. Знаеха също, че лъже като казва, че не е виждал Айво, но нищо не можеха да направят, освен да му благодарят, че е отделил от времето си и да си тръгнат. В доклада отбелязаха особеното си мнение за показанията му и си казаха, че след седмица-две пак ще опитат, ако дотогава не изскочи нещо друго.

Двамата яки пратеници на Кадар не страдаха от подобни скрупули. Смъртта на Зигфрид още бе пред очите им и затова когато видяха, че старецът лъже, те не си затвориха бележниците и не си тръгнаха. Завързаха го, запушиха му устата и през последните й десет минути от живота си, той премина през такива болки, каквито не бе изпитвал през всичките си седемдесет и три години.