Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Беше започнал да изпитва известна параноя и имаше чувството, че от време на време го следяха. Сигурен беше, че апартаментът му бе претърсван. Инстинктите му подсказваха, че е част от по-обширен дневен ред. Имаше гадното усещане, че някъде в полицейското управление или дори в канцеларията на прокурора изтича информация. Наистина нямаше никакви улики, но застоят в разследването беше малко неестествен.

Братята Намака бяха отвратителна двойка, но пък бяха последните, които биха искали да видят Ходама мъртъв. Въпреки това всеки път, щом разследването започваше да губи скорост, се появяваше нова улика срещу тях.

Нито една от тях обаче не беше достатъчно убедителна. Сякаш наистина липсваха решаващи доказателства, но някой подхвърляше по нещо, колкото да насочи вниманието към Намака. И успяваше. Братята бяха единствените заподозрени. Бяха под денонощно полицейско наблюдение и бяха довеждани за разпит от прокурора поне пет-шест пъти. Примката около Намака непрекъснато се затягаше, но на базата единствено на косвени доказателства, както и на липсата на друга алтернатива. Адачи беше неспокоен. Той беше полицай. Можеше да преценява хората. Вярваше на инстинктите си. Братята Намака бяха виновни за какво ли не, дори за убийство, но не непременно за това на Ходама. Вътрешното чувство му подсказваше, че някой иска да ги натопи. Естествено не можеше да се случи на по-подходящи хора.

Преди няколко седмици беше започнал собствено разследване, независимо от екипа си и без да казва на никого. Помагаха му двама стари колеги от полицейската академия, които изпрати в различни префектури, след като ги беше заклел да пазят тайна. Информацията беше започнала да се стича капка по капка, но в същото време беше започнал да забелязва, че го следят.

Имаше само един твърд елемент в отговорите. На практика всички хора, които допринасяха за раздуване на делото срещу братята Намака, след подробно разследване се оказваха свързани с Корея.

Адачи отпи от чая с лед. Може би беше просто съвпадение. Той оправи безпорядъка в стаята, изкъпа се и се облече. После наниза кобура с пистолета на колана си и взе метрото до Кабучо — квартала, където се намираше борсата — за да се срещне със Змиорката.

Змиорката седеше в един тих ъгъл на любимия си ресторант пред чиния с любимото си ядене, което беше станало причина да му излезе този прякор. За по-удобно беше собственик на ресторанта.

Той беше кръглолик и весел човек в началото на петдесетте. Дълги години беше работил като финансов журналист, но беше изгонен от пресклуба си заради отказ послушно да отрази някаква история съгласно официалната линия. Това беше сериозно нарушение, защото новините в Япония се разпространяваха само чрез пресклубове, от чиито членове се изискваше да говорят в благоприятна светлина, ако искат да им бъде подавана информация. Гайджгин не се допускаха. Прес клубовете представляваха фин начин за контролиране на информацията.

Змиорката беше изгубил работата си, след като го бяха изгонили от финансовия пресклуб. Това би могло да бъде катастрофално събитие в нечий живот, но Змиорката беше проницателен и хитър, както и финансово обигран. Стоковата борса процъфтяваше. Той започна да издава финансова брошура. Беше изключително добре информиран и начинанието му преуспя.

Говореше се, че натрупал повечето си пари не от онова, което публикувал, а от онова, което премълчавал. Адачи не се съмняваше в това. Змиорката действаше под благосклонното покровителство на една от основните банди на якудза. Той беше длъжник на Адачи от времето, когато някаква съперничеща организация беше решила, че за тях Змиорката ще бъде по-удобен издател, ако изгуби част от теглото си. Имаха предвид двете му ръце, а може би и някои други израстъци. Адачи беше осуетил намеренията им, отбивайки се в ресторанта на Змиорката за малка закуска. Беше взел „назаем“ меча на един от нападателите и го беше използвал съвсем пълноценно. Дори през ум не му беше минало да извади пистолета си.

Змиорката се изправи, като го видя, и се опита да се поклони, докато го поздравяваше. Това беше трудно упражнение при неговия обем и тясното пространство между пейката, на която седеше, и масата. Освен това ядеше. Беше истинско мъчение.

Адачи се настани удобно и си поръча бира. Той харесваше Змиорката. Човекът беше интелигентен и доста добра компания. Адачи признаваше, че предпочита злодеи, които има какво да кажат. Немите гангстери бяха прекалено досадни и отнемаха по цял работен ден.