Виктор О'Рейли - Правилата на лова

След като приключиха с основната работа по подготовката, Фицдуейн и Чифуне отлетяха за Дъблин с хеликоптера, а оттам взеха самолет за Хийтроу, Лондон, където отидоха на международния терминал и се качиха на самолет за Токио. Полетът през Хелзинки и Санкт Петербург щеше да продължи повече от дванайсет часа.

На дванайсет хиляди метра височина, някъде над Сибир, повечето от пасажерите вече спяха, включително и Чифуне, която дишаше дълбоко и равномерно. Стюардът беше донесъл одеяла и Фицдуейн беше завил спящата си спътничка. Загледа се в нея малко по-продължително. Тя беше дребна, крехка, елегантна и много красива, но съвсем не по западняшките критерии. В сравнение с дългокраката Итън или чувствената Катлийн, Чифуне беше почти незабележима. И все пак, ако се погледнеше на нея непредубедено, беше направо очарователна.

Той отпусна седалката си и затвори очи. Раната на гърдите му беше вече напълно заздравяла, а и кракът му се беше възстановил. Безкрайните упражнения и тренировки си струваха заради този резултат. Сега се чувстваше в такава добра форма, на каквато не беше се радвал от години. Бог знаеше, че щеше да му е безкрайно необходима. Засега можеше да разчита само на защита от трета ръка. Щеше да е доста по-спокоен, ако носеше оръжие. Но по този въпрос Паяка се оказа неотстъпчив.

Японската антипатия към огнестрелното оръжие имаше своя история. По време на затворения период от развитието на страната шогунът организирал обществото в строга йерархия и на оръжието се гледало като на нейна антитеза.

Всеки би могъл да използва пистолет, без оглед на ранга си.

Така не можело. Затова, макар през петнайсети век огнестрелното оръжие да било широко използвано из цяла Япония, от шестнайсети век нататък то всъщност било забранено. На селяните не било позволено да носят оръжие. Само различните рангове самураи имали право да се въоръжават, и то единствено с мечове, лъкове и копия. Кой казва, че човек не може да върне техническото развитие назад? Японското отрицание на огнестрелното оръжие важало почти триста години.

Фицдуейн беше добре осведомен относно триъгълника Ходама — Намака — Яибо. Бяха му дали едно обемисто досие, което включваше и подробно резюме на полицейското разследване до сегашния момент. Файлът съдържаше също и снимки на главните фигури, а му бяха показали и тайни полицейски видеозаписи. Чувстваше, че започва да опознава противника. Дори беше започнал да развива теории по отношение на онова, което ставаше.

Умът на Фицдуейн се спря на „степените на раздалечаване“, тезата, че всеки човек, дори в един петмилиарден свят, е само на няколко познати души разстояние от всеки друг. Човек винаги познава някого, който познава някого, който познава някого.

Например преглеждането на файла му разкри, че той споделя интересите на Кей Намака към средновековното оръжие. Намака дори беше написал няколко статии за японското оръжие за Дружеството на средновековния воин, в което Фицдуейн също членуваше.

Освен това Йошокава и Намака, като отявлени бизнесмени, бяха свързани посредством Кейданрен, могъщата японска асоциация на работодателите. Кейданрен беше основен източник на финанси за ЛПД — партията, чиито конци беше дърпал Ходама, преди да го сполети доста неприятният му край.

В Япония не беше прието да търсиш пряк контакт с високопоставена личност. Нужно беше представяне от общ приятел или делова среща на подходящо пиво. В Япония всичко и всички имаха някакъв ранг или категория. Йошокава-сан щеше да осигури нужното представяне. Той познаваше братята Намака съвсем бегло, но като президент на „Йошокава Електроникс“ и като член на Кейданрен беше съвсем подходящ за това.

Общо взето, нещата по един или друг начин се оказваха свързани. На Фицдуейн все повече му се струваше, че светът се бе превърнал в едно много малко място. Много малко и много опасно.

Той се замисли за Катлийн и Боти, и за всичко, което беше оставил зад себе си, после се насочи към онова, което му предстоеше да прави.

Много време мина, преди да заспи.

Токио, Япония, 6 юни

Униформеният му шофьор беше в първата редица на посрещаните зад пропуска за пристигащи и държеше високо вдигната табелка с надпис „Намака Индъстриз“ и фирмен знак на корпорацията.

Самият завеждащ сигурността, Тоширо Китано, стоеше доста по-отзад. Тъй като заемаше висок пост, беше съвсем нормално да изпрати човек с по-нисък ранг да посреща някого на летището, но този посетител беше особено важен. Той беше президент на една японска финансова институция със седалище в Лондон и според починалия Ходама имаше творчески подход към арбитража и борсовите манипулации. Братята Намака държаха да обменят опит с него и го ухажваха от няколко месеца. Ако искаха преговорите да протекат успешно, трябваше да спазват формалностите съвсем точно.