Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Минаваше полунощ, всички гости вече се бяха прибрали, затова тя извършваше последната работа в къщата. Отиваше да провери Боти. Беше й приятно с него, а и двамата много се бяха сближили. Заспал, той беше очарователен. Леглото му беше сухо, беше добре завит. Всичко беше наред.

На стълбите стана течение и пердетата над двойно остъклените прозорци се издуха от вятъра. Тя методично провери всички прозорци, но те бяха плътно затворени. Вече беше проверила външните врати, но сега се увери отново, че бяха затворени, като погледна към алармените индикатори.

Оставаше да е отворена единствено вратата, която водеше към бойната площадка на покрива.

Минавайки покрай стаята на Фицдуейн, тя забеляза, че вратата му беше отворена, а стаята — празна. На земята до вратата лежеше навита на руло хартия от факса. Тя я вдигна с намерението да я постави на място и докато я носеше към масата, й хвърли бегъл поглед. Почувства как кръвта й се смрази.

Продължи да чете. Това беше бележка от Килмара, написана на ръка. Ясно личеше, че е била изпратена веднага след телефонен разговор между него и Фицдуейн. Беше превод на доклад от френската полиция, а към него беше прикрепена снимка, предадена по факса. Снимката беше транслирана с високо качество и макар да беше в черно-бяло, основните подробности бяха твърде ясни. Катлийн почувства, че й се повдига. Прилоша й. Хартията се изплъзна от ръката й и тя се строполи до старинната дъбова врата и повърна.

Сега проумя какъв беше викът, който беше чула преди малко, и в паника скочи и се втурна нагоре по изтритите каменни стълби.

Щом излезе на бойната площадка, в гърдите я блъсна леденостуден пороен дъжд, шибан от пристъпи на вятъра, който духаше с близо сто километра в час. Моментално прогизна до кости и замръзна от студ. Косата й се развя и покри очите й. За момент Катлийн не виждаше нищо.

Тя напълно изгуби ориентация. Ужасът от прочетеното се усили от умората и силната буря. Олюля се назад, объркана и шокирана. Усети силен удар ниско в кръста. Беше от назъбения парапет на кулата. Силен порив на вятъра, напоен с дъжд, отново я шибна и тя отчаяно затърси за какво да се хване, осъзнавайки внезапно на какво място се намира и каква опасност съществува да бъде издухана от вятъра през отворите на парапета долу, върху острите скали в бурното море.

Гранитното укрепление беше леденостудено и хлъзгаво, но тя успя да се закрепи достатъчно здраво, за да се изправи и възстанови равновесие. Отмахна косата от очите си. Опита се да извика Фицдуейн, но викът й заглъхна в бушуващата буря. Виенето на вятъра, ревът на бурното море, гръмотевиците и дъждът се смесиха в ужасяваща какофония.

Тъмнината беше почти пълна. Само слабата светлина, идваща от стълбите, осветяваше малко площадката, но и тази светлинка беше забулена от дъжда и се губеше в мрака на нощта.

Фицдуейн беше там. Трябваше да е там. Катлийн знаеше, че той обича да обмисля нещата на тази площадка, даже и в лошо време като това днес. Тук идваше да гледа изгрева и залеза на слънцето или просто да почувства силата на природата. Дънклийв и тази дива земя бяха дълбоко в кръвта му.

Тя го беше попитала защо прави това и той се бе опитал да обясни, но беше ясно, че с думите си едва загатваше за онова, което чувстваше.

„Не е възможно да се опише — беше казал той с лека усмивка. — Обичам семплата агресивност на вятъра, силен и възбуждащ в същото време, пръските от морето и мириса на йод, както и чувството, че си се слял с тази невероятна, красива мощ. Тя е част от моето детство и част от това, което съм. Това е всичко, което мога да ти кажа.“

Той беше наистина невъзможен човек, с дух на авантюрист и душа на поет. А това беше ужасяваща комбинация в свят, в който се отнасяха безразсъдно с живота.

Но го обичаше. Колкото и глупаво и невъзможно да беше, тя го обичаше. А това беше тежък товар за нея. Почти сигурно беше, че любовта й беше напразна, но тя бе отговорна за този мъж. За времето, с което разполагаше, щеше да направи всичко, което беше по силите й за него.

Тук би трябвало да дойде, ако беше сериозно притеснен, тъгуващ, отчаян… какъвто сигурно беше, защото Дьо Гевен беше мъртъв, а той му беше приятел, а и смъртта му беше ужасяваща. Наистина ужасяваща.

Въпреки това там нямаше никой.

Вятърът отново зафуча, този път от друга посока, и вратата към стълбата се затвори с трясък. Сега вече тъмнината беше пълна.

Катлийн клекна, наведе глава и със стиснати юмруци се опита да се бори с паниката, която я обземаше, и да прецени положението, в което се намираше.