Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Черният ситроен сви в улица „Жарнак“ и спря пред сивата каменна фасада на залата. Единият бодигард слезе и набра кода за влизане върху електронната ключалка. Двойните врати се отвориха и ситроенът влезе във вътрешния двор. Зад тях тежките врати се затвориха отново. Дьо Гевен се почувства сигурен и спокоен на познатата територия. Следван от бодигарда си, той изкачи изтърканите каменни стъпала към залата най-горе. Дългата стая имаше под от дървени блокчета и сводест таван. Стените бяха обкичени със стари оръжия и надписи. Имената на майсторите бяха написани на фриза, който минаваше по горния край на ламперията. За Дьо Гевен тази стая представляваше еманация на Франция — целеустременост, възторг, слава, силата на традициите, увереността на историята, приемствеността на привилегированите, една проява на могъщество.

Огромната стая беше празна.

— Разполагайте се, момчета — разпореди се Дьо Гевен. — Аз ще ида да се преоблека.

Той се запъти към съблекалнята, където щеше да го чака Шапюи. Пиер, един от бодигардовете, тръгна преди него с намерение да направи проверка, но Дьо Гевен нетърпеливо го отпрати. Неговият колега Венсан се усмихна и седна. Той не беше толкова досаден.

Понякога тази работа с охраната може да излезе извън контрол, мислеше си Дьо Гевен. Двоумеше се дали да продължи да си осигурява бодигардове. Не беше особено доволен да върши каквото и да било, наблюдаван отблизо. А и не беше сигурен какво можеше да се появи в някое лъскаво списание в бъдеще. Нещо от рода на „Частният живот на един парижки банкер. От неговия бодигард“. Той потръпна. Във Франция имаше закони, които защитаваха личния живот на гражданите, но останалата част от континента беше пълна с вестници, които много си падаха по такива неща.

Съблекалнята — една просторна, боядисана в бяло стая с покрит с плочки под и висок таван с греди — беше разделена на три сектора от редиците високи дървени шкафчета, останали още от миналото столетие. Дьо Гевен чу шум от капеща вода. Някой очевидно беше забравил да затвори добре душа, след като се беше окъпал. Но звукът като че ли идваше от по-близо.

Дьо Гевен усети някаква миризма. Кожата му настръхна. Подобна миризма не можеше да сбърка с нищо друго. За първи път се беше сблъскал с нея като младеж, преди двайсет и пет години. Тя му навя спомени за Алжир, за парашутистите-командоси, за прекършените тела на току-що убити хора. Напомни му за касапницата на острова на Фицдуейн.

Кръв. Смърт. Съвсем скорошна смърт.

Можеше да извика за помощ, охраната беше наблизо, но устата му неочаквано пресъхна. Нещо привлече погледа му. Той погледна нагоре. На една от гредите висеше тънко плетено алпинистко въже. Беше опънато, сякаш нещо беше закачено на края му. Дьо Гевен не можеше да види какво е то, защото въжето свършваше между шкафчетата в съседния сектор.

Той облиза устни, за да ги навлажни. Тръгна напред, сякаш някой го побутна. Отиде бавно до края на своята редица от шкафчета и свърна към съседната. Откъм залата се чу глух шум като от кашлица, но вниманието на Дьо Гевен беше съсредоточено върху това, което щеше да види.

Огромна локва кръв беше заляла плочките на пода и се просмукваше под шкафчетата. В средата на локвата стоеше кървава купчина от човешки вътрешности, които се извиваха нагоре като глава на змия. Дьо Гевен я проследи с очи. На въжето, с главата надолу, беше провесено голото тяло на Шапюи, неговия партньор за фехтовка. Плътта му беше съвършено бяла, кръвта беше напълно изцедена от тялото. То беше разпорено с един удар от слабините до гръкляна. Вътрешностите му бяха провиснали до пода.

За момент Дьо Гевен онемя, шокиран от страх. След това вик на отчаяние и ужас, животински рев, се изтръгна от него и той се втурна към фехтовалната зала.

Вече нищо не можеше да се направи. Двамата му бодигардове, Пиер и Венсан, лежаха, проснати на пода като две кървави купчини. Върху телата им ясно личаха дупките от автоматен откос.

Беше се изправил пред пет човека, наредени в полукръг. В средата му стоеше жена, една красива японка. В ръцете си тя държеше меч.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 29 май

Когато се чу слабият вик, Катлийн се намираше в стаята на Боти, в централната кула на замъка. Като не можа да разбере откъде идва и от какво естество е, тя престана да мисли за него.

Викът не се повтори. Мозъкът, особено когато човек е уморен, понякога си прави шегички в стари къщи като тази. Навън бушуваше буря, вятърът откъм морето свистеше около старата зидария и крясъкът на бухал или друго нощно създание можеше да прозвучи наистина мистериозно по човешки.