Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Китано гледаше на чакането на летището като на нещо, което не го засягаше. Можеше да разчита на шофьора си да следи за съответния поток пристигащи, затова си мечтаеше разсеяно. Без малко да получи сърдечен пристъп, когато един висок, широкоплещест гайджин, когото забеляза отдалеч, се преобрази в човек, когото смяташе за полумъртъв в Ирландия. Сърцето му заблъска толкова силно, че му се струваше, че всички хора около него го чуват. Устата му пресъхна. Някакъв мускул в гърлото му започна да трепка.

Тази работа с премахването на Фицдуейн отначало изглеждаше лесна, а ето че този незначителен гайджин се бе появил в Токио, и то в такава добра форма, каквато не му се полагаше за възрастта. Беше смразяващо! Беше направо непростимо. Щеше да го изложи по най-ужасния начин.

Гостът, когото Китано беше дошъл да посреща, си проправяше път към него, воден от шофьора. Като приближи директора от корпорацията „Намака Индъстриз“, той очакваше Китано да го разпознае, да изрази радост от пристигането му след дългото пътуване и да се поклони дълбоко. Това бяха най-дребните любезности, които би могъл да очаква.

Но вместо това Китано, дори и след като шофьорът му напомни с необходимото уважение какво да прави, стоеше и се блещеше като идиот.

Лицето на госта се вкамени.

Трябва да убия този варварин, преди някой да разбере, че е тук, мислеше си Китано. Сега, сред всички тези хора, е невъзможно. Трябва да открия къде отива, къде ще отседне. Той се затича към изхода тъкмо навреме, за да забележи как чужденецът се качва в една кола и трескаво зарови в джобовете си за писалка, с която да запише номера й.

Единственото нещо, което Фицдуейн знаеше за Токийското летище, беше, че само човек, решил да тегли втора ипотека, взема такси оттам за центъра. По-опитните в пътуванията използват лимузината, която струва много по-малко и в действителност представлява малък автобус.

Не се наложи да го ползват. Йошокава-сан ги посрещна с широка усмивка още в терминала и ги поведе към чакащата ги кола. Небето беше схлупено и притъмняло и валеше дъжд. Фицдуейн очакваше цъфнали черешови градини и слънце. Помисли си, че е направо смешно да пропътуваш половината свят и да попаднеш на същото отвратително време като в Ирландия. Дори по-лошо — това тук беше горещо и влажно.

Йошокава улови погледа му към небето и се засмя.

— Съжалявам. Сега е дъждовният сезон. Наричаме го „сливов дъжд“.

— А в Ирландия му викаме „меко и хубаво време“, но пак става въпрос за дъжд. Кога свършва този сезон?

— Току-що започна.

— Фицдуейн-сан — каза Чифуне, — опасявам се, че сте прекарали твърде много време в четене на нашите файлове, а не сте прегледали никакви пътеводители. Обяснихме ли ви за земетресенията?

— Не — отвърна Фицдуейн.

— Токио е в земетръсна зона — каза Чифуне, като се усмихваше меко — и слабите трусове са обичайно явление. През хиляда деветстотин двайсет и трета тук е имало земетресение, в което загинали сто и четирийсет хиляди души.

— Кога се очаква следващото?

— Доста скоро, но аз не бих се притеснявала. Смятам, че има разни източници на далеч по-непосредствена заплаха.

— Танабу-сан — каза Фицдуейн, — вие сте един непресъхващ извор на утеха.

Старши инспектор Адачи се чувстваше малко потиснат от проточилото се с месеци разследване на случая с Ходама, затова си позволи удоволствието да прекара една сутрин далеч от общата работна стая и да се отдаде на сериозно мислене.

В момента той закусваше, чистеше оръжието си и изобщо се мотаеше из апартамента си в хубавото си домашно кимоно.

Щабът на полицията беше място за действия и работа и в още по-голяма степен — за привидна работа. А точно сега на него му трябваше перспектива. Нужно му беше да се откъсне за малко. От толкова време беше залегнал над воденичния камък, че накрая и носът му беше смлян. А не това беше целта. Преследваше група убийци. Не биваше да умира от претоварване, макар това да беше често явление в Япония. Целта беше да разнищи тази плетеница и да постави злодеите зад решетките. Вършеше всичко, каквото трябваше, според правилата в учебника, а не стигаше доникъде.

Адачи седеше удобно на колене върху застлания с татами под. Пред него бяха закуската му, пистолетът и няколко пръснати в безпорядък папки. Дъждът чукаше върху прозореца на покрива.

Той мушна една маринована чушка в устата си и докато дъвчеше, довърши почистването на пистолета си. Започваше да свиква да го носи и ставаше все по-добър в стрелбата. Напоследък беше започнал да тренира с него поне по два пъти седмично.