Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Дирижабълът можеше да лети с малко повече от сто километра в час, при положение че вятърът е благоприятен. Затова пък хеликоптерите „Хюи“ вдигаха около двеста и десет. Вярно, че скоростта им на издигане беше горе-долу колкото тази на дирижабъла, дори малко по-малка, но когато ставаше въпрос за маневреност, за сравнение не можеше и дума да става. Тук „Хюи“ бе безспорен господар. Нямаше какво да се мисли кой от двата хеликоптера представлява по-добра мишена. Време бе да се омитат оттук.

— Паяк-сан — каза Фицдуейн. Само до официалности му беше сега.

Заместник-главният началник и целият му щаб погледнаха смаяно към говорителите в подвижния команден пункт.

— Гайджин — промърмори той под нос. — Какво ти разбират тия варвари от добри обноски!

Щабните офицери около него се спогледаха усмихнати. Паяка току-що бе избегнал потенциална опасност от загуба на самоличност. Честта му бе върната.

Паяка включи микрофона.

— Фицдуейн-сан — отвърна той вместо потвърждение.

— Ще се опитаме да премахнем хеликоптера, който е на земята — каза Фицдуейн, — и след това моментално си обираме крушите. Да се занимаваме и с втория „Хюи“ е много опасно, освен ако не искате да обърнем цял Токио надолу с главата. Просто се надявам другата страна да мисли по същия начин.

— Съгласен — каза Паяка. — Нападаме след трийсет секунди.

Той започна да дава заповеди и вътрешният пръстен от въоръжени полицаи, начело с бронираната кола, с ръмжене се насочи към резиденцията на Ходама.

— Ал, опитай се да удариш двигателя и резервоарите на кацналия „Хюи“ — каза Фицдуейн. — Чифуне, мери се в пилота. Не искам тази птичка да хвръкне.

Лонсдейл знаеше, че петдесеткалибровият куршум без усилие ще влезе в хеликоптера, но да се удари, при това жизненоважен възел, бе нещо съвсем друго. Той се прицели в турбинния двигател под витлата и даде пет изстрела един след друг. Знаеше, че е ударил целта, но кумулативният бронебоен куршум не произведе никакъв ефект. С ужас видя как хеликоптерът се издига и започна да стреля, докато изпразни пълнителя.

Застанала до него, Чифуне бързо изстреля по пилота целия пълнител на магнума.

Хеликоптерът се вдигна на около шест-седем метра над земята, после изведнъж се килна встрани и се стовари върху горящата къща. Секунди след това се чу серия от експлозии, тъй като резервоарите, възпламенени от бронебойния куршум и от обхваналите ги пламъци, избухнаха.

Бронираната кола на полицията премаза заключения портал и продължи напред с тракаща непрекъснато картечница. Появиха се още бронирани коли и под прикриващия им огън атакуващата група на кудотай се втурна напред.

Терористите на земята се съпротивляваха, докато бяха избити.

Оцелелите якудза на Кацуда, облечени във водолазни костюми, вдигнаха ръце.

Рейко Ошима, водачката на Яибо, се намираше на седалката на втория пилот в кабината на висящия във въздуха „Хюи“, когато Лонсдейл стреля, и видя дупките, пробити в бронята на двигателя на кацналия хеликоптер.

Посоката, откъдето бяха дошли изстрелите, моментално и стана ясна.

— Вдигай се и бягай! — извика тя в микрофона. — Ако не искаш всички да се опечем като оня идиот там, моментално изчезвай! Обстрелват ни отгоре!

Стреснат от вика на Ошима и от внезапните експлозии пред себе си, пилотът натисна педалите по-силно и опашката на хеликоптера се замята насам-натам в ритъм, познат под името „танцът на Хюи“. Успя да овладее машината, после рязко я наклони встрани и увеличил оборотите докрай, побягна от мястото на битката, издигайки се бързо нагоре.

Седнала до него, Ошима огледа небето, за да разбере откъде дойдоха изстрелите. Търсеше да види военен или полицейски хеликоптер, затова отначало елиминира дирижабъла. Нищо не можа да види, но това бе невъзможно, защото нито един хеликоптер на властите не би напуснал местопроизшествието, докато земята долу под него ври и кипи в яростен бой.

Знаеше начина на мислене на официалните представители на властта, когато са във въздуха. Обичаха да бръмчат наоколо с машините си, да докладват ситуацията и да изпълняват предварително набелязана процедура. Ако по тях бяха стреляли полицаи, всеки момент до тях щеше да се появи някой униформен идиот и с микрофон в ръка да ги подкани да се предадат. Тя щеше да пръсне тъпия му мозък, а машината му щеше да се срине в пламъци върху покрива на Гинза. Точно по този начин мислеха и действаха тия глупаци. Винаги бе успявала да ги надхитри.