Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Колко време имаме, докато ни настигне? — попита Фицдуейн.

— Две до три минути — отвърна Паяка. — Може би малко повече. Но може и да не ви нападнат.

— Край на връзката — каза Фицдуейн.

Светът се раздели на две — неговата група и целият останал свят, но в групата му имаше човек, когото не познаваше добре. Той отиде и седна до пилота. Инспектор-сан изглеждаше така, сякаш вчера е излязъл от пелените си, но повечето японци изглеждаха по-млади за годините си. С няколко думи той му описа ситуацията.

Пилотът направи гримаса и се обърна към Фицдуейн.

— Полковник-сан — каза той, — обучиха ме да карам този дирижабъл при всякакви нормални обстоятелства, но това все пак не е изтребител — след това изявление млъкна за секунда, после продължи: — Но ще видя какво мога да направя.

Отначало Фицдуейн мислеше, че пилотът е на около осем години. Седнал близо до него, той видя, че е сбъркал. Хлапето явно минаваше петнайсет години. За да стигне до званието полицейски инспектор, той очевидно е бил страшно добър.

— Инспектор-сан — каза той, — в кой университет сте учили?

— Тодай — отвърна пилотът гордо.

Всички пътища водеха към Токийския университет.

— Е, в такъв случай всичко е наред — каза бодро Фицдуейн.

Пилотът отново се обърна и отправи безизразен поглед към този луд гайджин .

— Ще придвижвате и ще друсате кораба, когато аз ви кажа, инспектор-сан — каза Фицдуейн. — Прилича донякъде на забавени реакции, само че е малко по-различно. Без лупинги и имелмани. Само няколко сексапилни маневри в точно подбрано време. Разбрано?

Пилотът все още продължаваше да гледа неразбиращо, докато накрая Фицдуейн му обясни идеята си е няколко думи. После в погледа му просветна разбиране.

— А, така ли? — каза той ентусиазирано.

Фицдуейн изглеждаше съвършено доволен.

— Винаги съм искал да чуя от някого именно тия думи — каза той.

Хеликоптерът на Яибо бе само на няколкостотин метра от дирижабъла, но малко по-високо.

Гондолата бе отдолу и не се виждаше. Те виждаха дирижабъла и можеха да се доближат толкова близо, че да го пипнат, като при това хората в гондолата отдолу не можеха да ги видят.

Врагът бе сляп.

— Огън! Всички пълнители да останат празни! — изкомандва Ошима и два калашника плюс пет деветмилиметрови автомата забълваха огън.

Хеликоптерът летеше с отворени врати, но въпреки това шумът бе оглушителен. От автоматите хвърчаха гилзи, удряха се в пода на кабината и след това потъваха в неоновата светлина на шестстотин метра под тях.

За по-малко от десет секунди пурообразният корпус на балона бе надупчен от триста куршума. От дупките със съскане започна да излиза хелий.

Свистейки с турбините си, въоръжено до зъби ято бойни хеликоптери „Супер Кобра“ се издигна в нощното небе над Атсуджи и се насочи към дирижабъла.

— Приблизително време на пристигане след десет — едно нула — минути — каза Паяка. — Ще бъдем при вас след десет — едно нула — минути — повтори той.

Отвърна му само статичен пукот. По средата на връзката дирижабълът внезапно бе замлъкнал.

— По дяволите! — изруга Фицдуейн с пълно основание, защото радиото изгърмя и от него бликна цял рой искри.

Изстрелите, съдейки по ъгъла, идваха отгоре и малко отзад. Преди да стигнат до радиото, куршумите явно са пробили двойната полиестерна обшивка на балона два пъти — един път на влизане и втори път на излизане, след което са минали през подсилената с кевлар обшивка и на самата гондола.

Бе се надявал, че тази комбинация ще се окаже непосилна за лекото автоматично оръжие, използвано обикновено от терористите, но явно се бе заблуждавал. Знанията му за дирижаблите и съвременната огнева мощ се попълваха неимоверна бързина. Откровено казано, нямаше нищо против да научи нещо ново — дори харесваше дирижаблите — но от начина, по който събираше тази информация, имаше още доста да се желае.

От опакото на дланта му потече кръв — ударило го бе остро като бръснач парченце от кутията, отцепено от куршумите — и той засмука раната. Драскотината бе дълга около три сантиметра.

Всъщност те се оказаха големи късметлии. Според него терористите стреляха вече цяла минута по кораба, а още нищо жизненоважно не бе засегнато.

Членовете на Яибо бяха неприятно изненадани, че да стреляш по такава грамадна цел като дирижабъл съвсем не значеше, че ще й причиниш някаква повреда. Вярно, газът, който ги държеше във въздуха, изтичаше, но дупките от куршумите бяха толкова малки в сравнение с цялата огромна повърхност на балона, че трябваше да мине доста време, докато загубата на газ се усети. Фицдуейн бе чувал, че преди да бъдат изобретени запалителните снаряди, пилотите имали същите проблеми с немските цепелини през Първата световна война. Освен това на цепелините им било разрешено да отвръщат на огъня.