Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Фицдуейн погледна надолу. Тъкмо минаваха над бреговата линия. Пред тях бе Токийският залив. Огромно количество вода, в случай че се наложи да кацнат аварийно, без нито един токийски гражданин.

— Някаква следа от адското прилепче? — каза той по интеркома, надявайки се системата за вътрешна връзка да не е пострадала. Освен това искаше да даде малко морална подкрепа на пилота.

— Все още е над нас — каза Лонсдейл.

По покрива на гондолата издумкаха още няколко куршума и на тавана се появиха изпъкнали навътре бучки.

— Според мен стрелят с калашници и деветмилиметрови автомати и само куршумите от калашниците идват дотук.

— Е, това е наистина много интересно, Ал — каза Фицдуейн сухо. — А ти какво ще кажеш, Чифуне?

— Скоро ще разберат, че трябва да стрелят по гондолата, Хюго — отвърна Чифуне. — Или поне по двигателите.

— Навлизаме в зоната, разрешена за стрелба — каза Фицдуейн и след кратка многозначителна пауза продължи: — Е, Ал, ако допуснем, че насочиш гигантската си пушка в посока, противоположна на Токио, какъв ще бъде обхватът й?

— Около тринайсет километра — отвърна гордо Лонсдейл.

Фицдуейн трепна, но не каза нищо. Бе играл според правилата на Паяка, но сега, след като се намираха над морето, вече можеха да отвърнат на огъня. Време бе да започнат кадрила.

— Пикирай! Пикирай! Пикирай! — викна той на пилота настоятелно. — Максимална мощност! Остър ъгъл! Давай!

Пилотът блъсна щурвала напред и дирижабълът се насочи към тъмните води на залива. Долу се виждаха светлините на няколко кораба. Екипажите им щяха да видят неочаквано и при това съвсем безплатно зрелище. Надяваше се само да проявят достатъчно разум и да държат главите си наведени надолу.

Хеликоптерът на терористите изведнъж се появи от дясната им страна — тази, откъм която ги очакваше Лонсдейл, и започна да намалява скоростта си, за да я изравни с тяхната, след което да засипе гондолата с куршуми от упор. Отначало, когато дирижабълът се гмурна надолу, Ошима бе помислила, че огънят им е засегнал някаква важна част, но после си каза, че няма да е зле да провери и да се убеди дали е така. Корабът нямаше да се разбие в града, но и при това положение победата им пак щеше да е голяма.

Чуха се гръмотевични изстрели, когато Лонсдейл бързо изпразни всичките десет куршума от пълнителя на дългия „Барет“ по фигурите, тълпящи се по вратите на хеликоптера, летящ до тях. Отвърна му залп от автоматни изстрели и куршумите забарабаниха по гондолата.

Хеликоптерът беше само на около шейсет метра от дирижабъла. През оптическия мерник Лонсдейл видя израженията по лицата на двама терористи, когато огромните, тежащи почти петдесет грама взривни куршуми се удариха в телата им.

Ясно се виждаха проблясъците от взривените куршуми и по кабината на хеликоптера се появиха дупки, но той продължаваше да лети. Във Виетнам тия проклети неща падаха с хиляди, а този тук още продължаваше да се държи.

От хеликоптера се откъсна нечие тяло и пропадна надолу в тъмнината.

Секунда по-късно хеликоптерът рязко се отдалечи и изчезна в тъмнината. Сблъсъкът бе траял само няколко секунди.

Чифуне бе ударена в дясната ръка над лакътя от деветмилиметров куршум тъкмо когато се бе опитала да прибави и своя огън към огъня на Лонсдейл — ударът я бе завъртял и я бе блъснал в стената на гондолата, където се бе свлякла безпомощно, изпускайки магнума от ръцете си.

Лицето на Фицдуейн стана пепелявосиво, като я видя, и за част от секундата си я представи гола в прегръдките си — както се бяха любили. Скочи от мястото си до пилота и я настани да седне. Краткият преглед го убеди, че раната не е сериозна и той бързо я превърза, мислейки си, че вероятно така й причинява болка, но нямаше никакво време. После бързо я целуна по челото, вдигна оръжието и провери пълнителя. Чифуне му се усмихна слабо. Шокът продължаваше да я държи.

Дирижабълът вече летеше хоризонтално, но бе слязъл толкова ниско, че на минаване покрай един петролен танкер, насочен към Токио, всички видяха, че гондолата е по-ниско от командния му мостик.

Вахтените офицери с отворена уста и изумени погледи гледаха как грамадната тъмна маса се изнизва покрай десния им борд със сто и трийсет километра в час. Както се изрази командващият вахтата, бил чувал за Летящия холандец, но това било смешно. Няколко секунди му се струваше, че огромната маса на някакъв фантастичен летящ супертанкер ще се стовари върху кораба му.