Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Щяха да са във въздуха 4 часа преди срещата в 2 часа. Дирижабълът не можеше да се появи изневиделица. Едва ли, докато протичаше срещата, някой щеше да погледне нагоре сред ослепителната светлина на прожекторите, но ако по една случайност това станеше, дирижабълът трябваше да бъде така замаскиран, че да изглежда съвсем естествено на общия фон. Всяко забавяне щеше да предизвика неприятности, защото чакането беше най-трудната част във всяка една акция, но бе неизбежно. Самата издръжливост на дирижабъла не представляваше проблем. При ниска скорост изразходваше минимално количество гориво и можеше да остане във въздуха около 40 часа, ако се наложеше.

— Страхотна машина, нали, полковник? — каза Лонсдейл, оглеждайки собственически гондолата. — Откровено казано, чудя се защо не са вече популярни. Имам предвид изгледа. Всичко се простира гладко като коприна.

Фицдуейн бе развеселен. Откакто Ал бе тренирал в заетия от „Еършип Индъстриз“ Скайшип 600 — модел, който много приличаше на този, в който летяха в момента — той се бе превърнал от добър стрелец в нещо като експерт и вещо лице по дирижаблите.

— Гладко като по коприна, ако времето го позволява — каза Фицдуейн. — Ако се появи вятър, може да те отвее като хартиена чанта за продукти.

Лонсдейл се ухили. Ахилесовата пета на всеки дирижабъл бе летенето при висок вятър. С огромната си повърхност обвивката, която обгръщаше газа, се движеше като грамадно платно, което можеше да се наклони или да се навие също като при платноходка.

По време на първия си тренировъчен полет на Лонсдейл му беше станало лошо.

— Или поне някой бе казал така — заяви бодро Лонсдейл. — Но както и да е, това бе един особено неприятен ден и моят пилот не беше експерт като онези момчета. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми тази вечер.

Той видя как Фицдуейн повдигна вежди и бързо добави:

— Или поне те няма да са свързани с времето.

Фицдуейн се изсмя.

Лонсдейл беше прав. За щастие условията за полет бяха идеални и летенето през нощта, освен в случай че преминеха директно покрай завод или друг подобен източник на топлина, елиминираше такава опасност.

Дирижабълът беше задвижван от два въздушно охлаждащи се бензинови двигателя „Порше“, които движеха двете перки с различни размери, разположени от двете страни на задната част на гондолата.

Дирижабълът сякаш се носеше по небето. Беше невероятно удоволствие да се пътува с него.

Когато Шванберг се качи на борда, доброто му чувство за хумор изчезна и в момента на излитането бе заменено от неприятно усещане в стомаха.

Първоначално той го отдаде на въздушната болест, но сега, стоейки в предната част на гондолата и гледайки през прозорците-наблюдателници, Шванберг отново почувства определено неразположение, но този път не от физическо естество.

Той не знаеше на какво точно се дължеше, но нещо наистина не беше наред. Ако през годините имаше нещо, на което се беше научил да разчита, то това беше неговият инстинкт за самосъхранение. Нямаше съмнение, нещо не беше наред, но какво точно?

Той опипа 9-милиметровия си автоматичен „Браунинг“ така, както си беше в кобура на рамото му. Какво, по дяволите, ставаше? Всичко изглеждаше нормално.

Първоначално той беше отхвърлен, когато пристигна в Атсуджи. Двамата с Чък Палмър бяха очаквали да се качат на борда заедно с всички останали след кратко съвещание. Това щеше да бъде нормалната процедура. Вместо това Фицдуейн и неговите хора се бяха качили вече на борда и последва кратък спор преди излитането на дирижабъла. По дяволите, сякаш цялата операция беше изцяло поверена на Фицдуейн. В действителност това не трябваше да бъде така.

Вторият разконцентриращ момент бе присъствието на Ал Лонсдейл и онази японска кучка на борда.

Той беше очаквал само Фицдуейн и пилотите. При тези обстоятелства би било твърде лесно да се устрои някакъв инцидент за ирландеца. Пилотите бяха отделени от главната кабина със защитен люк и нямаше да видят нищо. Фицдуейн просто щеше да изчезне. Едно случайно падане зад борда или нещо от този род.

Но вместо това, на борда се намираха двама неочаквани и нежелани свидетели. Единият от „Делта“ притежаваше 50-калибров „Барет“ с високочестотен телескопичен мерник. А кучката разполагаше със самозареждащ се пистолет и той приличаше на Уинчестър Магнум 300.

По някаква необяснима причина Фицдуейн си мислеше за Шванберг. Той погледна към мъжа, който изглеждаше толкова спокоен и невъзмутим, колкото можеше да бъде всеки, особено по време на операция, завършваща с неминуемата смърт на редица скъпи човешки същества. Фицдуейн просто усещаше напрежението. Нямаше нищо очевидно, но за него признаците бяха така лесно забележими, сякаш Шванберг беше разпръснал сини искри.