Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Проблемът беше, че времето, което бе определено за достигане на вилата на Ходама, не бе достатъчно според Паяка. Въпреки това беше уверен, че който и да влезеше в резиденцията, повече не можеше да излезе. Освен това имаха още едно предимство — екипът на Фицдуейн наблюдаваше операцията от височина.

Паяка бе повдигнал въпроса за видеозаснемане на операцията с камерите за наблюдение на дирижабъла, но Фицдуейн го беше изгледал право в очите и беше поклатил глава. С почти незабележимо кимване Паяка мълчаливо бе изразил съгласието си. Имаше някои неща, които той, пълномощният генерален директор на Токийската столична полиция, официално не трябваше да знае.

Фумио Намака седна на задната седалка на своята дълга черна бронирана лимузина и провери отново дали са спазени всички предохранителни мерки. Това, което бе планирал, вероятно не бе толкова необичайно за страна като Америка, но в плътно контролирания Токио бе повече от обикновено.

Смяташе, че няма да се наложи да използва всичките си подкрепления. Иронията в цялата ситуация бе, че гайджин Фицдуейн вероятно щеше да е там според уговорката и щеше сериозно да се опита да постигне примирие след всичко, което се бе случило. Всъщност наистина имаше смисъл от постигане на примирие. Тази безкрайна война отвличаше в голяма степен вниманието му от разрастването на бизнеса и разширяването на организацията Намака. Още повече кръвната вражда с Кацуда бе непреодолима и не бе много разумно да се сражава на два фронта.

И все пак за смъртта на Кей трябваше да бъде отмъстено. Това бе задължение и то трябваше да бъде изпълнено, независимо от цената. По някакъв начин основната цена вече бе платена. От момента, в който Фумио видя покосеното от куршуми тяло на брат си в прохладното гробище, у него изчезна и последната следа от надежда, че е бил погрешно информиран.

Нещо вътре във Фумио умря. Той повече нямаше свой живот. Имаше задължения.

— Сенсей, време е — каза шофьорът му.

— Много добре — отговори Фумио.

Лимузината бавно излезе от частния паркинг и след това излезе на улицата. Тъй като всяка минута бе важна те бяха изчакали в една безопасна къща само на три минути път от вилата на Ходама.

Само след пет минути, най-много десет, този проклет гайджин Фицдуейн, този убиец на неговия любим Кей щеше да е мъртъв. Дълбоко в себе си Фумио знаеше, че това отмъщение не би променило нещата и се чувстваше много нещастен. Каквото и да направеше или да се опиташе да направи, неговият забележителен по-голям брат нямаше да се съживи.

Мислите му го върнаха назад сред развалините на следвоенния Токио и онези весели дни, изпълнени с бедност, когато всичко, което имаха, бяха самите те и всеки следващ ден бе едно ново приключение. Когато пристигнаха пред вратите на Ходама, той се усмихваше на себе си.

Всички в дирижабъла бяха снабдени със слушалки, които в долната си част имаха миниатюрни микрофони. Фактически в самия дирижабъл условията бяха съвсем нормални за обикновено общуване, но използването на микрофон означаваше, че не бе необходимо да движиш главата си. Освен това публиката ти те чуваше със съвършена яснота.

Това бе важен детайл. Наблюдателите бяха изцяло съсредоточени в това, което ставаше долу. Те знаеха, че каквото й да предстоеше да се случи, вероятно щеше да е неочаквано, внезапно, дори смъртоносно и трябваше веднага да отреагират. Една десета от секундата можеше да разграничи живота от смъртта. Имаха си работа с много опасни хора.

Фицдуейн отговаряше за прицелването и стрелбата. Той наблюдаваше какво става на земята с помощта на специални жироскопично стабилизиращи, самонасочващи се полеви очила, с които можеше да се види обектът.

Диагоналът до градината долу бе почти 400 метра и това разстояние влизаше в обсега на левия ъгъл на мерника заедно с други обекти за прицел. Качеството на изображението бе изключително. Всъщност образите бяха приближени до 25 метра. Имаше приспособления за нощно наблюдение, но той не се нуждаеше от тях. Заобиколена от високи четири метра и половина стени, градината на Ходама бе ярко осветена. Ползата от тази осветеност бе двояка. Отгоре се виждаше съвсем ясно, но ако се погледнеше отдолу, светлината заслепяваше и дирижабълът не можеше да бъде открит.

Сега гондолата бе потънала в тъмнина. Това донесе облекчение на Фицдуейн, тъй като касапницата около него вече не се виждаше. Собствените му ръце и дрехи бяха покрити с кръв и въпреки че прозорците за наблюдение бяха отворени, той усещаше острата й миризма. За момент си спомни обезобразения труп на Майк Бърджин, но се опита да прогони ужасната гледка от главата си. Това беше тогава. Сега беше друго. Съсредоточи се върху сцената долу.