Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Фицдуейн си спомни качването на шефовете на ЦРУ на борда на дирижабъла. Имаше ли нещо подозрително тогава? Той мислеше, че не. Напротив, и Шванберг, и неговият привърженик Палмър изглеждаха в изключително добра форма. Смееха се на някакви лични шеги. Не бе имало и най-малка следа от подозрение. Наистина ли беше така? Той отново мислено си припомни сцената. Имаше нещо нередно — прекалена веселост? Може би нещо му убягваше. Сети се за Бърджин. Възможна ли бе Шванберг и Палмър да знаят нещо? Със сигурност не. Те дори не подозираха, че тяхното възмездие е толкова близко.

И все пак.

Какво, по дяволите, става, мислеше си Шванберг.

Той се обърна към Чък Палмър. Палмър наблюдаваше спокойно през прозореца светлините на Токио долу, изглежда, съвсем не подозираше, че нещо не беше на мястото си. Разбира се, Чък беше доволен, тъй като летеше в един истински дирижабъл за първи път и знаеше със сигурност, че ще убие няколко души в близко бъдеще. Чък лесно можеше да се задоволи. Шванберг се опита да си представи няколко възможности за това какво става долу и усети, че се изпотява. Внезапно го озари мисълта, че това, което той планираше да направи на Фицдуейн, онзи проклет ирландец възнамеряваше да направи на него. Подозрението се превърна в сигурност. Той се наклони напред към Чък Палмър и започна да му шепне нещо на ухото. Докато слушаше Шванберг, гърбът на Палмър се изопна. Ако шефът предусещаше нещо, нямаше смисъл то да се дискутира. Той надушваше опасностите. Шванберг беше по-спокоен сега, защото Чък беше нащрек. Следващият въпрос бе какво трябва да се направи. В действителност Кацуда беше добър, но собственото оцеляване бе личен проблем. Той погледна часовника си. По дяволите! Беше един и тридесет и осем, само 22 минути преди срещата.

Трябваше да действат бързо, ако искаха да разрешат този проблем преди развоя на главното действие. Измъчваше го чувство, че след това щеше да е твърде късно.

Имаше объркващото предчувствие, че му е предопределено да умре при изпълнение на задача. Вероятно двамата с Чък щяха да получат отличителни медали за интелигентност — посмъртно — и може би щяха да направят бронзови звезди с техните имена на мемориалната стена — в Лангли. Все пак не е голямо утешение да съхранят праха ти в някой кабинет, понеже са забравили да те разпръснат в Градината на Вечната памет. Проблемът бе как Шванберг щеше да уреди нещата, ако ролите се сменяха. Смъртта по време на изпълнение на акция беше приятна. Без изпитание. Без скандали. Агенцията наистина не обичаше скандалите.

Колкото повече Шванберг мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че той щеше да свърши работата. По дяволите логиката! Така беше добре. Задаваше си два въпроса: защо още не започваха действията и кой ще извърши удара?

Закъснението им бе лесно обяснимо. Те не знаеха как ще протече срещата долу и искаха възможно най-много оръжия горе. Съвсем разумно решение, но фатално за тях.

Фицдуейн помисли да вземе превантивни мерки срещу Шванберг, но после се отказа. Инстинктът му сигнализираше за опасност, но здравият разум му диктуваше, че сценарият трябва да бъде изигран докрай. Най-важното нещо в момента бе какво ставаше долу, на земята.

Шванберг трябваше да изчака, беше хванат натясно от един ас. Много опитен ас, който знаеше какво прави. Един ас, който не беше толкова млад като него и чиито рефлекси вероятно бяха малко бавни.

Фицдуейн потисна съмненията си. И без това ситуацията бе достатъчно усложнена вече, за да предприема някакви стремителни действия. Щеше да изчака. Погледна още веднъж към Шванберг и Палмър. Нямаше нищо нередно.

Относно това кой щеше да извърши удара, Шванберг предполагаше, че вероятно щеше да е Бърджин. Беше пренебрегнал заплахата оттам преди, но сега, изглежда, преценката му се оказваше погрешна. Това бе едно от нещата, което Агенцията желаеше да се урежда вътрешно. Възможността аутсайдери да ликвидират личния състав нямаше да бъде добър прецедент. Така че вероятно някой тук работеше за Агенцията или той просто предвиждаше заплахата от погрешна посока.

Шванберг отново огледа околността. Беше прочел документа с кратките сведения за дирижабъла, но тогава още не беше решил дали те са ценни и сега се опитваше да си припомни каквото можеше от тях.

Това, което видя, бе осветено само от слаба червена светлина. Бяха на режим за нощно летене. Накратко, светлината щеше да изчезне веднага щом фокусът на вниманието се насочеше към срещата долу. Ако искаха да действат, то трябваше да започват, защото скоро нищо нямаше да се вижда и нямаше да виждат какво правят.