Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Спри колата! — внезапно каза Шванберг.

Намираха се в района на Атсуджи, но до самия дирижабъл имаше около един километър.

— Все още не сме стигнали, Пол — каза Палмър, който караше колата.

— Спри проклетата кола веднага, смотаняк такъв! — изкрещя Шванберг.

Сепнат, Палмър закова крак върху спирачките и фордът, собственост на посолството, с рязко разтрисане спря. Той мълчаливо изчака. Шванберг не притежаваше добри обноски, но когато изпаднеше в подобно настроение, най-добре беше човек да мълчи с наведена надолу глава.

— Изключи проклетите фарове — замислено каза Шванберг. — Всичките.

Палмър угаси светлините.

Двамата мъже стояха в тъмнината, взирайки се през предното стъкло на колата. Пред себе си различиха на фона на тъмното небе силуета на дирижабъла. Прожекторите на летището осветяваха екипажа, който извършваше подготвителни работи. На фона на огромната, изпълнена с газ маса хората изглеждаха като джуджета.

Шванберг извади своя браунинг, зареди го и го прибра обратно в кобура. Хората са дяволски създания, но в живота има неща, на които можеш да разчиташ. Ако заредиш барабана на пистолета с деветмилиметрови патрони, тогава тя или той вече престават да бъдат проблем. Господ му бе свидетел, че го бе доказвал достатъчно често. Най-добре бе да се целиш отзад, във врата. Жертвата в такъв случай падаше като покосена със сатър.

— Наистина добър план, Пол — спокойно каза Палмър.

Шванберг се обърна към него с изкривено от ярост лице.

— Точно в това е проблемът, глупако — озъби му се той. — Това е страхотен план, който измисли онзи проклет ирландец. Какво ли друго е намислил?

Палмър бе виждал Шванберг в подобно състояние и преди.

Сякаш за момент го обсебваше единствено мисълта за собственото му оцеляване.

Случваше се да се впуснат в някаква операция и внезапно, поради някаква необяснима за Палмър причина, Шванберг спираше и се замисляше. Понякога продължаваше, сякаш нищо не се бе случило. В други случаи своеволно анулираше проекта. И винаги се оказваше, че е постъпил правилно. Това му даваше възможност дълго да е печеливш играч в тази опасна игра.

— Не смятам, че този път е измислил всичко докрай — успокоително каза Палмър. Изрече го просто така. Не беше съвсем сигурен в това, което каза, но имаше добри предчувствия за края на тази мисия и не се съмняваше нито за миг в способността на Шванберг да противодейства, ако нещата не тръгнеха на добре. Той искаше да лети с дирижабъла. Никога преди това не се беше качвал на такова нещо. Настроението на Шванберг внезапно се промени. Беше се притеснил, но сега отново бе самоуверен. Чък бе прав. Те контролираха положението.

— Да вървим! — нареди той. Палмър включи двигателя отново. Сега Шванберг се разсмя. — Не е измислил всичко докрай този път — повтори той. — Наистина си дяволски прав.

Палмър се разсмя с него, докато преминаваше към малкото разстояние, което ги делеше от дирижабъла.

Два часа по-късно, след многобройни проверки, повечето свързани с мисията, дирижабълът се отдели от стоянката, за която бе завързан, и пое по предназначението си.

Паяка и Йошокава помахаха отдолу и след това се изгубиха в тъмнината, която обгръщаше дирижабъла на височина 5000 метра.

Фицдуейн се взираше през един от прозорците към панорамата, която се откриваше долу, и мислено преценяваше още веднъж плана на операцията, като се опитваше да го обедини с онова, което наистина трябваше да се направи. Проверките бяха необходими и всички бяха направени добре, но имаше много недоуточнени подробности, които трябваше да се изяснят и които тормозеха мислите му.

Сега Фицдуейн виждаше нещата ясно. Беше сигурен, че операцията няма да протече според предвидения план. Противниците му бяха хитри и непочтени хора, които щяха да имат свои собствени правила. Трябваше да се опита да се подготви за неочакваното.

Усмихна се на себе си. Друг начин да се погледне на случая бе да приеме непознатото и точно това беше противоречието.

Да, единственото, което човек може да направи, е да даде максимално от себе си и след това да не се остави да попадне под натиск. И последното нещо — да има повече късмет.

Общо взето, с изключение на някои допълнителни прибавки в сценария — основният план бе прост. Щяха да примамят Фумио Намака да напусне добре охраняваната си крепост и да се срещне с Фицдуейн в уединението на градинката. През това време вилата на Ходама щеше да бъде претърсена от по двама представители и на двете страни, за да се уверят, че вътре няма скрити изненади, и после двамата директно, заедно с по един шофьор, ще бъдат допуснати вътре. След това конференцията щеше да започне. Щеше да се проведе в градината на открито под светлината на прожектори, така че всеки да може да наблюдава другия и да се изключи възможността за подслушване. Ако валеше дъжд, щяха да се приютят под навеса на беседката.