Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Бърджин кимна. Почувства се неудобно, може би дори засрамен. Истината бе, че Шванберг от доста време беше под подозрение и само вечното бюрократично желание да се избягват скандали беше ги възпирало да предприемат съответните действия.

Скритите работи не се ограничаваха с Уотъргейт. В реалния свят на големите правителства и големия бизнес те бяха нещо нормално. Излаганията на показ обаче бяха изключения. Цената бе считана просто за делови разход.

Фицдуейн изпразни бутилката в двете чаши:

— Пий и слушай, Майк. Ако ще летиш с нас, има още няколко неща, които трябва да знаеш. Подготовка за неочакваното. Това, което наръчниците за обучение наричат „преценяване на положението“.

После премина през всичко необходимо. Докато говореше, очите на Бърджин се разшириха от изненада. Не че беше напълно недоволен; просто не вярваше, че може да го направи на тази възраст.

Токио, Япония 12 юли

Когато приближиха страничния изход на военната база в Атсуджи, целият район беше вече отцепен. Прожекторите по безопасността пробождаха тъмнината. Атсуджи бе щабквартира на елитната въздушнодесантна бригада на Японските отбранителни сили и понеже бе разположена в самите покрайнини на Токио, те възнамеряваха да се качат на борда на дирижабъла точно оттам.

Фицдуейн с болка си спомни за Адачи, който беше тренирал и бе ръководил операции от същата база. Щеше да е справедливо, мислеше си той, заслуженото възмездие срещу убиеца на полицая да произлезе от същото това място. С мъка си спомни за Адачи и изпита онова познато чувство на вина, което често съпътства смъртта на приятел — защо той, а не аз? Той прогони тези мисли от ума си. Точно сега пред него стояха други неотложни проблеми за разрешаване. Това, което им предстоеше да извършат, беше сложно и опасно и щеше да изисква от него цялостна концентрация.

Черната лимузина, собственост на Токийската полиция, в която бяха служебният шофьор, Паяка, Йошокава и Фицдуейн, бе спряна пред бариерата и им бе казано да слязат от колата, докато бъдат проверени цялостно акредитивните им писма.

Зад боядисаната на ивици бариера Фицдуейн забеляза метална лента с шипове за принудително спиране и два добре замаскирани поста с картечници. Въздушнодесантните части работеха сериозно по обезопасяването. Други войници, с начернени лица и в пълен боен ред, охраняваха района и всички ключови позиции. Освен военна база, Атсуджи беше също и тренировъчен лагер за Кидотай, полиция за борба с тероризма, и като такъв бе главен обект за прицел от страна на терористите. Когато преминаха през портала, пазачите с бели шлемове им помахаха и отдадоха чест. Пет минути по-късно забелязаха в далечината черния силует на дирижабъла. Той изглеждаше невероятно голям в тъмнината и Фицдуейн го оприличи на някакво огромно, заплашително космическо чудовище.

— Вдъхва страхопочитание — прошепна Йошокава, излизайки от лимузината. — И притежава някаква зловеща красота. Какво забележително творение!

— Според традиционните стандарти за дирижабли е доста малък — скромно отговори Паяка.

В действителност той се гордееше с него.

— Висок е 20 метра, широк е 15 и е дълъг около 60 метра. Достатъчно голям е, за да побере значително количество газ.

Пътуването ще прилича на летене с подвижен градски блок, помисли си Фицдуейн. Бе свикнал да лети в по-малки летателни апарати. От друга страна, опитваше се да не бъде предубеден.

Йошокава стоеше замислен. Инженерът и изобретателят в него бяха пробудени и омагьосани.

— Когато мисля за дирижабли — разсъждаваше той, — винаги се сещам за ужасната катастрофа в Хинденбург. Гледах един стар кинопреглед, когато бях момче. Беше наистина ужасно да видиш как огромният балон избухва в пламъци и изгаря всички онези хора вътре.

— Този инцидент не допринесе много за повишаване продажбите на дирижабли — сухо каза Фицдуейн. — Моите уважения, Йошокава-сан, но подобни истории ми влияят. Ако сте забравили, искам да ви напомня, че възнамерявам да летя с този тази вечер.

— О! — възкликна Йошокава. — Нямах това предвид!

Изглеждаше твърде разконцентриран. После си спомни нещо и добави:

— Говорех за миналото, Фицдуейн-сан. Сега дирижаблите са много по-безопасни.

— И аз се надявам това да е така, Йошокава-сан — каза Фицдуейн прямо. — Нямам желание да се подлагам на изпитание. Трябва да знаете това.

Откъм Паяка се чу странен шум. Йошокава погледна Фицдуейн, после Паяка. Накрая Паяка не можа да се сдържи и избухна в смях. Фицдуейн чуваше за втори път смеха на Паяка. Първия път бе в неговия замък в Ирландия. Беше едва преди няколко седмици, а сега му се струваше преди цяла вечност.