Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— И още нещо — каза прокурорът. Натисна два пъти някакъв бутон на бюрото си и в кабинета на помощника му се чу приглушен звън. — Ще се включат и Коанчо.

Адачи чу отварянето на вратата и долови парфюма й, преди да я види. Коанчо се занимаваше с вътрешната сигурност и антитероризъм. Това беше мистериозна и понякога всяваща страх организация, която официално се отчиташе направо пред Кабинета на премиера, макар да имаше връзка с правосъдието. Общо мнение беше, че тя сама по себе си представлява закон в закона. Правеше нужното, за да запази конституцията.

Каквото и да значеше това. Не беше организация, която вдига много шум. Беше малка. Беше ефективна.

— Как ще се включат? — попита Адачи.

— С наблюдател — каза Чифуне.

— Нещо такова — обади се прокурорът.

Чифуне Танабу се поклони официално на Адачи, който беше станал от стола си. Той отвърна на поклона й.

— Мисля, че двамата се познавате — каза прокурорът — и, надявам се, си имате доверие. Помолих специално за Танабу-сан.

„Познавам устните ти, слабините ти и всеки сантиметър от изящното ти тяло, мислеше си Адачи, но доверие? Ето ни в непознати води.“

— Поласкан съм, сенсей — каза той на прокурора, като се обърна и към Чифуне и отново й се поклони. — Ще ми бъде приятно — някак безизразно добави той. Беше направо объркан.

Чифуне не каза нищо. Не се и налагаше. Тя само го погледна по своя особен начин и се усмихна едва забележимо.

Апартаментът на Адачи не беше на деветдесет минути с мотриса в някое забравено от Бога предградие. Той беше удобен й сравнително голям, с две стаи и всекидневна, на последния етаж на една сграда в квартала „Джинбочо“. Намираше се достатъчно близо до Щаба на полицията. В квартала имаше предимно книжарници и по необясними причини — магазини за домакински прибори, където се продаваха заплашителни комплекти от много остри инструменти.

Малко по-нагоре по улицата беше Акихабара, където човек можеше да купи всякаква електроника. Точно в обратна посока се виждаха ровът и земите на Императорския дворец, а близо до него храмът „Ясукуни“ — мемориал за загиналите във войната.

Кварталът имаше специфичен облик, беше благоустроен и подземната железница минаваше през него. Беше хубаво да се живее тук. Понякога Адачи спортуваше, като тичаше нагоре по улицата, наемаше лодка и гребеше в рова на Императорския дворец. Друг път вземаше стълбата и излизаше през капандурата върху плоския покрив и правеше слънчеви бани с бутилка саке. По ръба на покрива беше издигнат нисък парапет, така че донякъде можеше да се усамоти.

Обичаше и да прави любов върху покрива от време на време, но появяването на полицейския вертолет понякога му разваляше удоволствието. Той имаше склонността да кръжи много над центъра на Токио, а Адачи се беше качвал в него и знаеше какво може да се види от триста метра височина с добра апаратура за наблюдение.

Както в повечето японски домове, и в този на Адачи наредбата беше от японски и западни стилове, но смесени по подчертано японски начин. Западните мебели бяха модифицирани за по-дребната и слаба физика на средния японец. Но тъй като Адачи беше висок, би могъл да мине й без тази модификация.

Той беше възпитан — като всяко цивилизовано човешко същество — да седи с изправена стойка на пода, когато се налагаше, и да поддържа тази стойка с часове, без да се умори. Но позата му в момента не беше толкова традиционна. Беше се проснал на застлания с татами под във всекидневната, с възглавница под главата. В стаята цареше полумрак — бяха запалени само две свещи.

С лице към него и малко странично, Чифуне седеше на пода по начин, считан за по-подходящ за нейния пол. Беше се отпуснала на колене, с ръце в скута. Изглеждаше покорна и сдържана — мечтата на всеки японец — което само можеше да потвърди, помисли си Адачи, че онова, което виждаш, рядко е онова, което получаваш накрая.

Чифуне беше облечена по западна мода — с къса пола от мек бежов плат, която в сегашното й положение се беше вдигнала доста над коленете. Беше съблякла сакото от костюма, а кремавата й блузка беше без ръкави.

Беше направо прелестна. Автоматичната берета, която обикновено носеше в кобур, мушнат в колана на полата й отзад на кръста, беше свалена и поставена в дамската й чанта. Адачи знаеше, че тя носи и заглушител, както и два допълнителни пълнителя с кумулативни патрони. Оръжието беше повече от предпазна мярка. Беше предназначено за употреба. Все пак в момента не изглеждаше настроена за стрелба.