Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Тъй като телесната обвивка, която обитаваше, бе пробивана вече два пъти, Фицдуейн бе имал сериозни основания да обмисли какви предпазни мерки да вземе, за да предотврати евентуални нови заплахи от такова естество. Най-сигурното решение бе да се затвори сам в някоя охранявана зона. Но беше абсолютно неприемливо. Да го приеме — означаваше да се самообрече на затвор. Другата алтернатива бе да възприеме трудно предсказуема линия на поведение и да развие свръхчувствителност към заплахи. Беше избрал втората възможност. Имаше преимуществото, че притежаваше изострена интуиция и природно заложена наблюдателност. Но освен това дълго се бе учил и бе тренирал тези си качества отново и отново.

Най-важното бе никога, наистина никога да не се отпускаш и винаги, дори когато си мислиш за нещо съвсем различно, да бъдеш нащрек, подсъзнателно да се стремиш да предусетиш и да забележиш необичайното, различното, онзи съвсем мъничък детайл, който предупреждава за дебнещата опасност. Беше развил свръхчувствителност по отношение на непредвидимото.

Тъй като сега беше неделя следобед и валеше дъжд, по улицата нямаше много хора и Фицдуейн имаше възможност да се разхожда в съответствие с изработените от самия него изисквания, т.е. без в непосредствена близост — или в „непосредствената рискова зона“ — пред или след него да има минувачи, които можеха да представляват потенциална заплаха. Представата за защитна зона е заложена у всеки човек и е възникнала като резултат от многовековната борба на човешкия индивид за оцеляване. При Фицдуейн съзнанието за съществуването на тази зона беше особено изострено. Ако някой се приближеше до нейните граници, той веднага заставаше нащрек. Ако тази близост подсъзнателно се свържеше с някакъв друг рисков елемент, сетивата му биеха тревога.

Фицдуейн се движеше бързо, затова веднага забеляза двамата мъже в дълги шлифери, които го задминаха, привидно забързани, и после забавиха крачка въпреки проливния дъжд. Сега те се движеха на десетина крачи пред него. В поведението им имаше нещо необичайно, което Фицдуейн не можа да определи веднага. Без да прави резки движения, Фицдуейн веднага мина в десния край, по-близо до парапета, така че поне единият му фланг да бъде защитен от изненади. Едновременно с това, използвайки чадъра, за да не бъде забелязан, той се озърна назад.

Почувства покачването на адреналина в кръвта си. Неговите телохранители-полицаи бяха на около двадесет крачки зад него, но между тях и него сега се движеха двама мъже в облекло, сходно на облеклото на мъжете, които го бяха задминали. Това може и да не означаваше нищо, защото облеклото им бе съвсем подходящо за проливния дъжд, като се изключеха слънчевите им очила. Все пак суетността невинаги трябваше да поражда подозрение за опасност.

Следвайки ги отдалеч, оябунът със задоволство наблюдаваше как двете двойки от екипа му прихванаха от две страни жертвата си. Сега се спускаха надолу по хълма, следователно Миками щеше да спечели време, когато се втурнеше напред, за да порази жертвата. След като нанесеше своя ужасяващ удар, щеше да захвърли меча и дъждобрана и да се втурне към спирката на метрото.

За да бъдат сигурни в смъртта на жертвата — босът на охраната на Намака беше настоял за това — придружаващият Миками якудза щеше да нанесе втория удар върху вече повалената жертва, с който да отдели главата от тялото, а после да последва примера на Миками. Двамата якудза пред гайджина трябваше да попречат жертвата да се измъкне, ако нещо се объркаше при изпълнението на акцията. Станцията Куданшита беше доста по-нататък. Трябваше да пристъпят към действие, преди да се приближат до нея, защото малко по-надолу имаше полицейски павилион. За щастие входът на полицейския павилион не гледаше към мястото, където според замисъла щяха да осъществят нападението.

Сержант Ога беше опитен полицай на около четиридесет години, който дори бе преминал обучение по охрана на личността преди около десет години. Тъй като Токио беше безопасен град, когато придружаваше някоя известна личност, пристигнала на посещение в града, обикновено не считаше лицето за потенциално застрашено. През цялата си практика никой от поверените му за охрана хора не бе бил обект на сериозна заплаха, ако се изключеха един-двама политици, които получаваха сръгвания с лакът от тълпата. Но всъщност май беше полезно от време на време да накараш тези корумпирани копелета да се поизпотят.