Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Адачи си тръгна доста по-рано, отколкото първоначално бе възнамерявал, и се отправи към управлението, за да провери хората от своя екип и отново да изчете досието на онзи ирландец. Дори разследването на убийство не бе така уморително като непрекъснатите натяквания на родителите му, когато си наумяха нещо.

Помисли си за Чифуне и сърцето му се сви. Обичаше я и тя му липсваше, но дори когато беше с нея, чувстваше, че я губи. Ако някога бе пожелавал да се ожени за някоя жена, то това бе Чифуне, но тя принадлежеше към „новия тип японски жени“ и като че ли мисълта за брак изобщо не я занимаваше.

О, жени, жени! Каква наслада, каква болка, какво разсейване на мисълта. А в наши дни кой можеше да каже със сигурност какво е тяхното място? Сигурно бе едно: никой не знаеше, вече не.

Отвърна на поздрава на двамата полицаи от отдела за борба с обществените безредици и се качи в асансьора. В кабинета на дежурните полицаи в неделя следобед бяха не повече от единадесет души от неговия екип. Изпълни го гордост, че бе японец. Естествено всички гледаха някакъв баскетболен мач по телевизията, но важен бе принципът. Адачи се присъедини към останалите и изгледа мача докрай, като междувременно изпи няколко бири.

После тръгна разсеяно към кабинета си, за да хвърли отново поглед на досието на гайджина и завари там инспектор Фудживара, улисан в работа. Като познаваше пристрастието на Фудживара към бейзбола, това наистина бе голяма саможертва от негова страна. Адачи се почувства засрамен.

Пи чай с Фудживара, а след това тръгна към хотел „Феърмонт“. Все още разполагаше с малко свободно време, тъй като срещата му с Фицдуейн бе в пет, затова реши, вместо да се качи на метрото до най-близката до хотела спирка Куданшита, да слезе на предишната спирка — площад „Джинбочо“, да разгледа книжарските витрини и да се разходи нагоре по хълма към „Феърмонт“. В непосредствена близост до Куданшита имаше полицейска будка и можеше да се отбие там попътно. Сержант Акамацу, белокосият ветеран, който беше обучавал Адачи през първите му години на улицата, обикновено даваше дежурства тук през неделните дни и Адачи наминаваше, когато имаше възможност и време.

Съпругата на сержанта бе починала преди няколко години, а децата му не живееха отдавна при тях, затова неделните дни, когато оставаше сам вкъщи, бяха особено тежки за него. Сега полицията бе неговото семейство. Адачи, поне така предполагаше, бе като осиновено дете за Акамацу. Е, какъвто и да бе, беше силно привързан към стареца. Да, щеше да се отбие в неговата будка. Освен това Акамацу познаваше добре миналото. Може би бе настъпил моментът да поговори с него за Ходама. Ако някой изобщо знаеше нещо, то именно той можеше да разкаже за не толкова далечното минало. А ветеранът притежаваше мъдрост. И именно към това така рядко срещано качество се стремеше Адачи. В перспектива.

Замисли се за ирландеца, с когото щеше да се срещне, и се запита дали чужденецът наистина можеше да помогне на следствието. Старши полицейският инспектор се съмняваше в това, но беше любопитен. Всичко бе започнало по инициатива на главнокомандващия на Столичното полицейско управление.

Чифуне бе ползвала само суперлативи по негов адрес по време на телефонния разговор след завръщането й от Ирландия. Този човек явно притежаваше особени качества.

Съдейки по досието му, изглежда, притежаваше талант за насилие. Е, едва ли щеше да има възможност да прояви това си качество в Токио. Градът бе необичайно спокоен според всички стандарти, още повече според стандартите на столичен град в западния свят. Молбата на Фицдуейн да му бъде разрешено да носи огнестрелно оръжие бе абсурдна. Адачи напълно подкрепяше главнокомандващия на СПУ. С рисковете, ако изобщо възникнеха такива, в което Адачи се съмняваше, щеше да се справи Токийското СПУ.

Адачи прекоси Джинбочо, разгледа няколко витрини, после тръгна към павилиона на полицейския пост на „Язукини-дори“, който представляваше миниатюрен полицейски участък на две нива. На входа му стоеше млад полицай, току-що излязъл от академията, ако се съдеше по външния му вид. По това време на деня бе зает главно с даването на напътствия. Целият се изчерви, когато две симпатични чиновнички, облечени в неделните си екипи — дънки и памучни тениски, се приближиха към него и го попитаха нещо. Адачи изчака възпитано и когато двете момичета се отдалечиха, показа своята карта за самоличност. Младокът се смути отново, когато разбра, че бе накарал един висш офицер да чака.