Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Йошокава си тръгна и оябунът повдигна очи към небето и благодари на онзи горе, който и да бе той. Навън небето притъмня, а дъждът се усили. Той се почувства излъган. След около двадесетина минути дъждът постепенно престана и слънцето плахо надзърна иззад облаците. Настроението на оябуна отново се възвърна. Чужденецът, предполагаше той, едва ли бе изминал всички тези мили, за да се затвори в стаята си и да гледа CNN по телевизията. Вероятно имаше авантюристичен дух, след като Китано-сан искаше смъртта му.

Сърцето му спря да бие. Американецът — досегашният му опит показваше, че всички пришълци бяха американци — бе слязъл във фоайето откъм асансьорите. Разглеждаше туристическа карта и което бе по-обнадеждаващо — носеше чадър. Това вече бе много добре. С разтуптяно от вълнение сърце оябунът проследи как мишената се скри от полезрението, тъй като отиваше към входа на хотела. Няколко секунди по-късно тя отново се появи по павираната настилка отвън, зави наляво и се насочи към Язукини-дори Авеню.

Оябунът излая в микрофона си. При неговата заповед шофьорът на маздата със затъмнените стъкла заряза портативната игра, изскочи от страничната врата и застана зад волана. В суматохата купчините от йени върху масичката в задната част се разпиляха. Няколко банкноти паднаха на улицата при отварянето на вратата. Тримата якудза запълзяха на ръце и колене по пода, опитвайки се да съберат останалите банкноти. В цялата тази суетня, въпреки че чужденецът бе разпознат веднага, никой не обърна внимание на двамата японци, следващи Фицдуейн на почтително разстояние. При нормални обстоятелства, независимо от вълнението и бъркотията, породени от предстоящото начинание, те вероятно щяха да бъдат свързани по логичен път с чужденеца, но сега валеше дъжд. Фицдуейн и двамата телохранители бяха разтворили чадърите си. Всички очи бяха приковани в големия чадър за голф, оцветен в зелено, бяло и златисто — цветовете на ирландския национален флаг. Не беше трудно човек да го следи. Освен специфичното оцветяване, той стърчеше с около цял фут над чадърите на двамата японци. Очевидно бе, че притежателят му или бе фанатичен привърженик на Ирландия, или бе чужденец.

Фицдуейн, снабден с карта, беше получил напътствия и от служителя на рецепцията в хотела.

Беше повече от очевидно, че един чужденец не ще успее да се ориентира сам в Токио. Тъй като не можеше да прочете и дума на японски, а повечето улици нямаха имена, Фицдуейн споделяше частично тази увереност, но реши да приеме, че следван неотлъчно от сержант Ога и детектив Рейдо, вероятността да попадне в трудна ситуация бе минимална. Освен това го бяха осведомили, че навсякъде из града има полицейски будки, така че ако по някакъв начин изгубеше от поглед телохранителите си, винаги можеше да възстанови връзката си с тях. Естествено всичко това бе излишно. Бяха го уверили, че в Токио се намира в пълна безопасност.

Наистина се чувстваше защитен, докато се разхождаше под дъжда. Токио се намираше на шест хиляди мили от мястото на кръвопролитието в Ирландия. Споменът за престрелката и за смъртта на Кристиан дьо Гевен постепенно избледняваше в съзнанието му. Раните му бяха заздравели. Беше отново във форма и искрено се наслаждаваше на новото си обкръжение. „Приятно е да се живее“ помисли си той, като ускори крачка и сви надясно по „Язукини-дори“. Започна да се спуска по склона към Джинбочо, книжарския район, за да разгледа предлаганите в книжарниците заглавия.

Старши полицейски инспектор Адачи наистина се чувстваше щастлив, докато обядваше със семейството си, преди отново да бъде повдигнат въпросът за женитбата.

В повечето случаи към темата се подхождаше направо, но този път майка му говореше непрекъснато за императорското семейство и поглеждаше към него по особен начин. Приемствеността — казваше майка му, наблягайки на всяка своя дума — е от жизненоважно значение. Важно бе например престолонаследникът да се ожени по-рано вместо по-късно. Препратката беше недвусмислена. Върху плещите на Адачи може и да не тегнеше духовното благополучие на сто двадесет и девет милиона японци, но той бе непосредствен повод за тревоги, от страна на родителите си. След като дори върху коронования престолонаследник се упражняваше натиск да се задоми, което несъмнено се правеше както от императорското семейство, така и от страна на медиите, в такъв случай родителите на Адачи бяха в правото си да попритиснат своя син.