Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Адачи сдържа усмивката си, събу обувките си, тръгна към стълбището в задната част на сградата и се качи в застланото с татами помещение на втория етаж. Етикетът не позволяваше да се влиза с обувки в частен дом или в сгради, представляващи част от културно-историческата традиция, а като помещение за отдих застланата с татами стая попадаше в тази категория. Освен това ежедневните обувки и полицейските кубинки не бяха съвместими с изработените от слама татами, особено през дъждовния сезон.

Преди да стигне горе, Адачи извика. Беше стажувал при сержант Акамацу, затова се обръщаше към него, сякаш той, старши инспектор Адачи, все още бе негов стажант. Такава беше традицията в Япония. Първите взаимоотношения определяха начина на обръщение впоследствие. Тук не съществуваше бързият преход към обръщение по малко име, характерен за западния свят. Едно задълбочаващо се приятелство или професионална близост тук не се нуждаеха от символични означения като тази външна промяна. Ако те съществуваха, то това се разбираше без думи, просто се чувстваше.

— Сенсей! — извика Адачи.

На върха на стълбището се появи набраздено от годините лице, обрамчено от бели коси. Сержант Акамацу имаше вид на човек, станал свидетел или преживял лично всичко, свързано с токийската полиция през последния половин век. И това си бе така. Беше постъпил на работа в полицията по време на окупацията и беше останал да служи в нея дори след пенсионирането си, защото той представляваше институция сам по себе си и все още носеше службата си по-добре от някои новобранци.

Сержантът бе разхлабил възела на вратовръзката си. В едната си ръка държеше чаша с чай, а в другата — вестник. Беше свалил колана с кобура за пистолета, двете най-горни копчета на панталоните му бяха разкопчани, а краката му бяха обути в чехли. Първоначалното изражение на лицето му издаваше недоволство, че бяха нарушили неговата напълно заслужена почивка, но когато позна Адачи, върху лицето му се разля широка усмивка.

— Адачи-кун — каза той, използвайки добавката „кун“, защото Адачи някога е бил негов стажант, — каква приятна изненада. Качете се и ще изпием заедно по чаша чай.

Адачи изкачи последните стъпала, седна върху застлания с татами под и с благодарност прие предложения му чай. Първоначално остана безмълвен, потънал в мислите си. Беше работил в този кобан преди около десет години като стажант при сержант Акамацу и всеки път, когато идваше тук, го обземаше силна носталгия към това място. Любопитно нещо, като се вземеха предвид смалените от прагматични съображения размери на конструкцията — обичайните полицейски кабини имаха размерите на вестникарски павилион — но Адачи се бе оказал щастливец да стажува при такъв наставник. С каквито и проблеми да се бе сблъсквал на улицата, винаги бе сигурен, че Акамацу знаеше отговора и сержантът никога не бе го разочаровал. Хранеше особено топли чувства към своя наставник. Завръщайки се от дежурство при придобилия мъдрост от живота на улицата сержант Акамацу, Адачи бе изпитвал същата увереност, която му даваше завръщането у дома. Щастливец бе всеки, който работеше под наставленията на такъв учител.

При посещенията си при Акамацу двамата с Адачи се впускаха в спомени и в общи разговори, но почти не говореха за служебни дела, защото отговорностите на един старши инспектор бяха доста по-високи от тези на сержанта, а никой от двамата не искаше да насочва разговора към различията помежду им. Беше по-приемливо да обсъждат нещата в общ план.

Това не бе желязно правило, защото понякога Адачи изпитваше нужда да накара ума на своя наставник да заработи с пълна пара, но до този момент не бе споменавал нищо за разследването на Ходама. То можеше да предизвика остри политически реакции и се провеждаше предимно благодарение на потребността да се открие истината.

Беше настъпил моментът да се посъветва с Акамацу. Остави чашата с чай и поговориха малко за бейзбол, докато Адачи търсеше удобен момент и претекст да зададе въпроса си.

Разговорът им прекъсна и последва естествена пауза, след която пръв заговори Акамацу.

— За случая Ходама ли, Адачи-сан?

Адачи се усмихна.

— Както винаги, четеш мислите ми, сенсей.

Акамацу се засмя.

— Всички в полицията знаят, че ти водиш разследването и се говори, че то ще се окаже в задънена улица. После идваш в моя кобан с това така познато изражение на лицето. Не е необходимо да бъда велик детектив, за да предположа каква е причината. Затова хайде да поговорим за този случай.